Аз я погледнах с интерес.
— Кое по-точно е добре — че съм депресирана или че съм депресирана отскоро?
— Второто, очевидно — завъртя очи. — Романова ли е причината?
— Романова е една малка част от цялата гадост, на която е заприличал животът ми — отвърнах без да откъсвам очи от клоните.
Равномерният ритъм, в който се поклащаха, ме унасяше.
— Няма ли да ми кажеш какво стана все пак?
Любопитството очевидно я глождеше. Засмях се.
— Има ли нещо, което да не представлява интерес за теб? — попитах, а тя се замисли.
— Не — тръсна демонстративно глава и ме загледа в очакване.
— Не мога да ти кажа, Зоя — отвърнах решително.
— Ама каква е тази пълна липса на доверие, Божичко! — възкликна и се наведе напред. — Опитвам се да ти покажа, че мога да бъди твой приятел, а ти бягаш от мен като дявол от тамян! Юри и Майкъл наистина те харесаха, но ти продължаваш да се държиш настрана — долових известна обида в думите ѝ.
— Проблемът не е във вас. Разбира се, че не е — отвърнах възможно най-убедително. — Просто нямам желание да говоря с никого. Толкова много неща не знаете за мен, а аз не искам да говоря за тях.
Опитах се да я накарам да разбере. Вината наистина не беше нейна. Може би до някаква степен беше права.
— За родителите си ли не искаш да говориш? За това, че си вестител? За какво? — запита ме търпеливо.
— За всичко — рекох и гърдите ми се надигнаха под напрежението. — Твърде много е. И едва се справям с всичко накуп. А вие… вие цял живот сте знаели кои сте, какви искате да бъдете! Не ви се налага да осмисляте тепърва това, което ви се случва, защото сте го очаквали. Не се сблъсквате с нещо ново всеки ден!
Говорех разпалено и очите на Зоя се разширяваха пропорционално на собственото ми вълнение. Беше съпричастна на вътрешната ми борба. Тя докосна рамото ми и ми заговори успокоително.
— Ако не ти се говори, можеш просто да ми покажеш как се чувстваш, какво се е случило. Ако смяташ, че ще ти стане по-добре — тя ми се усмихна в опит да ме разведри, което донякъде ме трогна.
— Как бих могла да ти покажа?
— С дарбата си. И двете сме вестители. Ще бъде лесно — обясни простичко. — Много по-лесно отколкото да се свържеш с умираща пророчица — подхвърли и се засмя.
Аз продължих да я гледам недоверчиво, но тя не се отказваше
— Не ми се иска отново да използвам която и да е от тези сили… — отвърнах.
— Хайде, ще успееш да ми покажеш всичко, което те тормози! Всички вестители го правят. Това е един от готините трикове.
— Добре. Кажи какво трябва да направя — съгласих се неохотно накрая.
— Затвори очи, представи си основните моменти, които искаш да видя и докосни челото ми с ръка. Но трябва наистина да мислиш за тях, потопи се в спомените си. Едва ли ще се затрудниш, имайки предвид колко много обичаш да мислиш… — подхвърли иронично и се засмя отново.
Аз само стиснах челюст и се опитах да се съсредоточа. Пренесох се назад във времето — видях майка си и баща си. Колко щастлива и безгрижна бях! После видях мъртвите им тела и отново ме обзе сковаващият ужас от покъртителната гледка. Отчаянието, страхът, душевната болка… Всичко се завъртя във вихрушка и ме отведе до момента, когато получих първото си видение. После се появи Игор. Завлече ме в някаква непозната къща. Беше толкова страшно… В началото лицето му ме ужаси, но постепенно започнах да забелязвам суровата му красота и обаянието му. Часовете с него минаваха, беше ме спасил от вампира, разказа ми за този непознат свят, пазеше ме… Постепенно започвах да търся опората му, да се наслаждавам на присъствието му. После си спомних смъртта на непознатата жена и нейната агония. Сетих се за разговора ни с Ордена и за този с Наталия. Думите ѝ ми се струваха жестоки… Отново ме обзе отчаяние. Самотата се завиваше все повече около мен докато накрая не се почувствах нищожна. Нещата не можеха да станат по-зле, не и след като Игор си тръгна и ме остави да се оправям сама. Игор…
Отворих очи. Дори не бях усетила кога бях протегнала ръка към челото на Зоя, но бях сигурна, че тя е видяла всичко. Гледаше ме с широко отворените си кафяви очи и устата ѝ потръпваше на моменти. Изглеждаше все едно е видяла призрак.
— О, Ксения! — изрече развълнувано. — Дори не подозирах!
— Всичко ли видя? — попитах я мрачно.
— Родителите ти… А после… — нечленоразделните звуци, излизащи от устата ѝ, потвърдиха, че бе видяла всичко.
— Да, родителите ми. А после… — повторих думите ѝ и се загледах във върховете на ботушите си.
Зоя ме дръпна за ръката, за да срещна погледа ѝ.
— Беше толкова силно — каза по-скоро на себе си, отколкото на мен.