Беше забола очи в гредите на беседката.
— Ти и Игор… — започна колебливо. — Не подозирах за чувствата ти.
Аз я изгледах изненадано и смръщих вежди.
— Виж, знам как изглежда отстрани. Но не е така — оправдах се веднага.
Тя поклати нетърпеливо глава.
— Няма смисъл да отричаш — рече и стисна успокоително ръката ми.
— Няма какво да отричам — заинатих се.
Защо всички си правеха грешните заключения?
— Ксения, не го казвам, защото съм надникнала в съзнанието ти. Казвам го, защото ти ме накара да изпитам твоите емоции.
Аз я погледнах свъсено.
— Нищо чудно, че случилото ти се е толкова необичайно за останалите вестители.
Тя се излегна на пейката със сгънати в коленете крака.
— Какво говориш? Нали каза, че всички вестители го правели?
— Не, не и това! Трябваше да съм свидетел на спомените ти! — възкликна Зоя, вече повече приличаща на себе си. — Но този път… аз бях теб!
Глава 12
— Супер! Още необясними неща! — възкликнах ядно и зачоплих ноктите си.
Изглеждаха ужасно.
Зоя се надигна от хоризонталното положение, което бе заела, и приближи лице до моето. Вгледах се в кехлибарените ѝ очи — толкова открити, така искрени.
— Всичко, което правиш, е невероятно! Силата ти е невероятна! Трябва да се гордееш с това, а не да се срамуваш.
— След като си била мен, значи си разбрала, че не искам да ми се случва нищо подобно.
— Не, не можеш да мислиш така — скочи, сякаш не я свърташе на едно място. — Да, усетих емоциите ти, разбрах какво чувстваш относно дарбата си. Но не трябва да се отказваш. Не разбираш ли? Всички тук, включително и аз, се отказахме доброволно от домовете си, от семействата си, само и само да научим повече. Да достигнем една малка част от силата, която ти притежаваш — тя продължаваше да крачи и ръкомахаше пред себе си, за да подчертае това, което казва. — Не можеш да похабиш дарбата си. Просто не можеш…
— Да я похабя? От каква полза ми е, по дяволите?
При тези мои думи, Зоя се закова на място и продължи да ми обяснява ядно:
— Тя не е предопределена да носи полза на теб! Тази дарба е за хората! Трябва да я използваш, за да спасяваш животи! Хората не могат да се защитават сами, потънали в своето невежество! Че как биха могли?! — рече възмутено и пак седна до мен.
Направо свят ми се завиваше от нея.
— Ние също не можем да се защитаваме. Ако можех, нямаше да седя затворена по цял ден на това място — отвърнах кисело.
— Да, но ние поне виждаме. Можем да помогнем на хората, които представа си нямат за опасността, която ги застрашава.
Казаното от Зоя ме жегна и осъзнах колко егоистично разсъждавам. Не трябваше да седя и да се жалвам, че бях затворена тук. Нито че действително притежавах способността да помогна на някого, било то и един човек. Но можех ли? Та аз не бях в състояние да помогна дори на себе си!
— Ксения! — Зоя заговори строго. — Събери малко кураж и се вземи в ръце!
Аз закимах механично и продължих да гледам в пространството. Зоя ме остави за няколко минути да стоя така, в мълчание, а после ми каза:
— Ако ми позволиш, сега ще те заведа при някой вестител от Ордена. Те трябва да ти помогнат. Не могат да те оставят да се оправяш с цялото напрежение сама. Не могат просто да ти подхвърлят няколко писма от Пророчицата и да очакват от теб да се справиш! — рече гневно и отново стана.
След миг обаче се спря и сянка пробяга по лицето ѝ.
— Но това, което се случва между теб и Алешкин… Това е лошо… — тя ме погледна с неудобство и въздъхна. — Ксения, вие не може да бъдете заедно — рече с тъга.
— Вече знам това — отвърнах ядно и се опитах да събера цялото търпение, на което бях способна. — Бяха ми обяснени много ясно всички причини, поради които това е невъзможно.
Стиснах зъби при спомена за разговора ми с Наталия.
— Съжалявам — отвърна Зоя.
— Няма за какво да съжаляваш — отвърнах бързо. — Аз не искам да бъда с Игор, нито той иска да бъде с мен.
— Но ти си влюбена в Алешкин.
Погледнах я втрещена, сякаш беше казала, че Земята е спряла да се върти.
— Разбира се, че не съм! — изсумтях. — Откъде ти дойде наум?
— От главата ти, забрави ли?
— Грешиш, Зоя. Избий си тази мисъл от главата колкото може по-бързо — заявих решително и станах.
Тя ме погледна скептично, но замълча.
— Ти какво знаеш за Тайния кръг? — запитах я след малко.
— Нищо ли не знаеш за тях? — попита ме на свой ред, но вече знаеше отговора ми.
— Знам само, че се бъркат в личния живот на хората и това никак не ми харесва.
— Те са по-силни и от Ордена, по-силни са от всички солдати. Но силата им не е физическа — започна Зоя и разсеяно почеса малкия си изящен нос. — Как да ти го обясня по-ясно…