— Може би аз ще успея да обясня — един мъжки глас, изникнал от нищото, прекъсна Зоя.
И двете подскочихме стреснати и се заоглеждахме трескаво за човека, който ни беше подслушал. Зад клоните на един бор близо до беседката изникна мъжка фигура, облечена в черно и златно. За миг ми се стори, че пред нас стои митрополит от църквата в церемониално расо, но после познах Егоров. Той се доближи бавно и отблизо ми се стори по-благоразположен от последния път, когато се срещнахме. Бялата коса и късата брада му придаваха вид на изключително мъдър човек, но очите му горяха с енергичния пламък на двадесет годишен.
— Вестител Егоров — обърна се Зоя към него с видим респект и още по-видимо притеснение.
Очите ѝ потърсиха моите и успях да открия в тях същата паника, която беше обзела и мен. Аз се изправих до Зоя и направих жалък опит да му отдам полагащото му се уважение чрез недодялан поклон. На лицето му заигра лека усмивка и той седна на пейката там, където допреди малко бяхме ние.
— Елате, седнете — посочи с ръка мястото до него. — Няма от какво да се притеснявате — ние последвахме поканата му и се настанихме. — Видях, че ще имаш нужда от мен — каза ми той и сините му очи срещнаха моите.
— Така ли? — изненадах се и погледнах Зоя, която мълчеше.
— Да, Ксения. Не мога обаче да скрия изненадата си от това, което усетих.
Аз го погледнах въпросително и реших, че е по-добре да си мълча и да чуя какво ще ми каже.
— Усетих силата да се разпръсква от теб. Видение, което беше предизвикано нарочно. Ти ли го направи?
— Да — отговорих кратко.
Той се усмихна още по-широко и продължи да ме гледа кротко с ясно сините си очи.
— Най-накрая успях да видя това, за което Алешкин ми говореше. Твоята сила расте — каза замислено.
— Нима?
— Така е — утвърдително кимна той, ясно показвайки ми задоволството си. — Зоя, можеш ли да ми опишеш какво почувства? — обърна се към нея.
Тя разшири очи, което явно правеше често, и си пое голяма глътка въздух.
— Ами… почувствах това, което тя беше почувствала — опита се да обясни без да издава много подробности.
— Свърза се с емоциите на Ксения, така ли? — запита я Егоров.
— Да, точно така — потвърди Зоя.
Молех се на някого отгоре Егоров да не я попита какво точно с разбрала за мен.
— Ксения, ти си успяла да направиш със Зоя това, което нашата пророчица е направила с теб — каза ми той като продължаваше да се усмихва спокойно. Зоя възкликна от изненада, а аз не обелих и дума. — Виж… Не всеки вестител успява да го постигне. Мога да почувствам безпокойството ти, но ще ти кажа, че то е излишно. Както вярвам, че ти е казала Зоя, това е повод да се радваш.
Ох, по дяволите, значи ни е чул!
— Всичко е толкова трудно… Не мисля, че мога да се справя сама.
Той ме погледна замислено и промълви:
— Но ти досега не си била сама.
С тревога се сетих за Игор и въздъхнах. Егоров може би прочете мислите ми, защото на лицето му се появи тъжна усмивка.
— Игор Алешкин не те е изоставил.
Стомахът ми се сви от притеснение.
— Но може би е по-добре да го направи — отвърнах като отчаяно се надявах разговорът да продължи в друга посока.
— Защо мислиш така? — рунтавите му бели вежди се сключиха над очите му, от което на челото му се появиха още бръчки. Тъй като отговорих на въпроса му с мълчание, той продължи: — Каквото и да ти е казала Наташа, бъди уверена, че ѝ е било много трудно. И въпреки всичко, нищо не застава на пътя ти да потърсиш неговата подкрепа.
Тези негови думи ме изненадаха и ми вдъхнаха надежда. Той беше прав — това, което най-силно исках от Игор, беше неговата подкрепа и близост. С него се чувствах сигурна и спокойна, но това не значеше, че исках да проваля бъдещето му. Нямаше да го допусна, но необходимо ли беше да не го виждам повече? Трябваше ли да отхвърля идеята за неговото съществуване?
— Благодаря Ви — изрекох.
— Да не забравяме защо прекъснах толкова грубо разговора ви — каза свъсено, а Зоя сподави кикота си. — Нека аз да отговоря на въпроса ти. Тайният кръг представлява алианс на седем благословени фамилии. След време ще имаш възможност да научиш повече за това, но сега имай предвид, че появата на кръвожадните датира от хилядолетия преди Христа, някъде в края на медната и в началото на бронзовата епоха[9]. Нашите легенди разказват, че е появата на кръвожадните, се е родило и нещо ново — могъща сила, чието предназначение е било да въведе баланс, да защитава хората от новата заплаха. Тази сила е благословила родовете на седем различни фамилии от всички краища на света и се е вляла в тяхната кръв. Фамилиите притежавали способността да защитават човечеството чрез могъщи древни руни и заклинания, които държали вампирите надалеч. Както например е защитена и Палатата на Ордена. На стените са изписани заклинания, които не позволяват кръвожадни да нахълтат вътре и в повечето случаи — дори заблуждават умовете им, че това е една обикновена сграда. Естествено, светът е устроен така, че винаги да съществува баланс — върна се той към темата. — Затова е разбираемо, че благословените фамилии не са могли да предпазят всички, но и това е било достатъчно. Кръвожадните са се запазили през хилядолетията, както и човечеството. Но с множенето на хората и промяната на цивилизациите, фамилиите ставали все по-слаби. В един момент те решили, че е най-добре да съсредоточат силата си на едно-единствено място, за да може тя не само да се запази, но и да нараства. Така те дошли тук, в Русия, тъй като мнозинството пожелало така. Междувременно с течение на годините разбрали, че е много по-добре да приобщят под крилото си и други хора, които били посветили живота си на борбата с вампирския свят. От дълго време се носели слухове, че съществува нова раса хора — особен вид воини. Тайният кръг, както сами се били нарекли, издирил повечето от тях и в крайна сметка сключили съюз, чийто завет бил единствено и само да служат в името на доброто.