— И кой мислиш се разправя с издънките на останалите вестители? — добави Зоя.
— Това е любимото ѝ занимание — засмя се Юри.
Аз само въздъхнах и насочих поглед към новопоявилия се Давид. Беше с гръб към мен, но ясно долавях, че беше нервен. Кимаше стеснително на един от членовете на Ордена и беше забил нос в земята.
— Говорим за вълка, а той… — обади се Юри.
— А той в Палатата — довърши Зоя. — Казимир Буковски.
— Къде е? — запитах.
— Тъкмо влиза през вратата. Няма как да не го забележиш — отговори Майкъл.
В този момент видях средно висок мъж да пристъпва подчертано бавно напред, отправил поглед към Ордена. Беше облечен прекалено официално и всичко във външния му вид, до последния детайл, се набиваше на очи. В ръката си държеше бастун, наподобяващ жезъл, а от джоба на лъснатото му сако стърчеше яркочервена кърпичка. Токовете му отекваха шумно по пода, а при всяка крачка тялото му отскачаше наперено нагоре сякаш пружинираше.
На лицето му, полуприкрита под мустаци, се бе появила прекалено любезна усмивка — последната част от артилерията, с която се бе въоръжил за спечелване на главна мъжка роля на тазгодишните Оскари.
Застана пред масата на Ордена и кимна отчетливо на всеки член по отделно. Устата на Романова се разтегли в искрена усмивка, а останалите вестители му кимнаха в отговор. Единствено Егоров остана някак дистанциран и скован. Отдалеч си личеше, че Казимир Буковски умееше да фамилиарничи и го правеше с охота. Междувременно синът му отстъпи крачка встрани, но сякаш леко се отпусна при появата на баща си. Зарея разсеян поглед и изчезна в собствените си мисли. Буковски старши известно време разговаря с вестителите без особена промяна в поведението, но след миг сякаш усети, че го наблюдавам. Извърна глава назад и погледът му попадна върху мен. За миг очите ми срещнаха неговите и долових особен блясък в тях. Една самодоволна усмивка бавно плъзна по устата му и без да откъсва поглед ми кимна и леко докосна с ръка върха на подобната на бомбе шапка на главата му. Реакцията му ме сепна и отклоних поглед към приятелите си, насядали около мен.
— Видяхте ли това? — запита Зоя с леко разширени очи.
Погледна ме, сякаш да се увери, че съм я чула.
— Да, видяхме — каза Майкъл и устата му зае формата на права отсечена линия.
— Да не би този дъртак да флиртува с теб? — развеселено ме попита Юри.
— Стига глупости, Юри! — скастри го Зоя.
Майкъл се пресегна и леко докосна рамото ми.
— Искаш ли да ставаме вече? — усмихна се.
— Не е никак лоша идея — отвърнах и погледнах крадешком към Буковски.
Колко неприятна особа…
— Кино? — Майкъл запита с поглед останалите, но после очите му уловиха моите. — В моята стая?
Отправихме се към крилото със стаите на вестителите и се зареях в мислите си. Имаше нещо в този Буковски, което хич не ми се понрави. Дали не беше претенциозният му външен вид или смешната походка. Не, по-скоро нещо в изражението му. Не можех да определя точно, сякаш беше на върха на пръста ми и можех да го пипна, но все ми се изплъзваше. Изведнъж се блъснах в нещо твърдо и политнах назад, но Майкъл улови ръката ми преди да се сгромолясам на пода.
— Я внимавай къде ходиш! Да не си сляпа? — извика грубо една вестителка.
Гледаше ме ядосано и бе вирнала високомерно брадичка срещу лицето ми.
— По-спокойно — отвърнах, внезапно подразнена от тона ѝ.
— Защо? Какво ще ми направиш? — предизвика ме и сложи ръка демонстративно на кръста си.
— Какъв ти е проблемът? — смръщих вежди и тялото ми се стегна инстинктивно.
— Проблемът ми е, че си заспала и ми се пречкаш в краката — отвърна с все същия тон.
Направих крачка към нея.
— Успокой си нервите — отвърнах почти през зъби.
Тя присви очи срещу мен и лицето ѝ пламна.
— Или какво? — запита и нацупи устните си, омазани с гланц.
— Стига — рече ѝ Майкъл.
Опита се да застане помежду ни. Аз обаче го отблъснах, така че да не препречва обсега ми към идиотката, застанала пред мен.
— Ти за каква се взимаш? — отвърнах с насмешка.
Тя повдигна предизвикателно вежди и чертите ѝ се изостриха още повече.
— Внимавай, момиченце. Тук си от няма и десет дена, а вече ми се пречкаш.
— Искаш ли да ти покажа какво е да ти се изпреча на пътя? — предизвиках я.
Гневът бясно запъпли по вените ми и кръвта нахлу в главата ми.
— Треперя от страх! Какво — ще ми разкажеш колко страшно е да изживееш смъртта на една безпомощна старица? — отвърна подигравателно и дружките ѝ избухнаха в смях.
Как изобщо си позволяваше да се гаври с паметта на собствената си Пророчица?