— Ей, върни ми го! — извиках. — Знаеш, че никога не го свалям от врата си!
— Но сега не го носиш — подхвърли тя и ме загледа. — Защо не го носиш?
— Не знам. Дай го — казах и протегнах ръка.
— Виж, стигнахме до вас — каза и посочи малката кооперация, в която живеех. — Вашите са си вкъщи.
Погледах към прозореца на кухнята, който се виждаше оттук и видях, че лампата свети. Изведнъж ме обзе вълнение.
— Не може да бъде! — извиках радостно. — Хайде, да отидем да ги видим! — обърнах се към Злати и Тео, но те бяха изчезнали заедно с медальона ми.
Продължих без тях и влязох вкъщи.
— Татко! — извиках, преливаща от щастие. — Татко! Тук съм!
— Ксения, момичето ми! — дочух гласа му отдалеч.
Продължаваше да се отдалечава.
— Не, не си тръгвай! — замолих се.
Изчезна за миг, а после отново се върна. До него вървеше още някой.
— Мамо? Ти ли си?
— Аз съм, Ксения — иззвъня гласът ѝ.
— Ти си тук! — проплаках и от очите ми текнаха сълзи на радост.
Двамата се затичаха към мен и аз се хвърлих в прегръдките им. Още не можех да спра да плача, когато майка ми отново заговори:
— Детето ми, няма да плачеш! Никога досега не си плакала.
— Никога досега не ви бях губила — изхлипах.
Баща ми погали нежно косата ми и пак ме прегърна.
— Ти не си ни изгубила.
— Напротив! Вие сте мъртви! — гласът ми ставаше все по-треперещ.
— Така е, Ксения. Но все пак ние сме до теб — отвърна състрадателно майка ми.
Тя се наведе към мен и очите ѝ се спряха на врата ми.
— Медальонът… Няма го — погледна ме паникьосано. — Къде е?
— Злати го взе — казах. — Не се притеснявай, ще ми го върне.
— Добре — каза успокоена. — Никога не го губи, Ксения — очите ѝ бяха сериозни.
Сънят ми започна да се размазва и с ужас осъзнах, че вече не бяха с мен. Обзе ме чувство на отчаяние. Можех да усетя във въздуха онова усещане на обреченост, което все повече натежаваше и натежаваше, докато не започнах да се задушавам.
— Къде отидохте? — извиках отчаяно. — Мамо? Татко! По дяволите! — казах повече на себе си отколкото на тях.
Започна да става много горещо. Къде съм? Усетих позната миризма във въздуха и започнах да се оглеждам нетърпеливо. Всичко беше толкова тъмно, а и чувах някакъв тъп звук, който не спираше да бучи отнякъде. Почувствах, че кожата ми изгаря, макар да не бях на слънце. Няма ли да спре? Звукът ставаше все по-ужасен и по-ужасен и осъзнах, че всъщност това нещо жужеше в ушите ми. Миризмата се засилваше и разпознах аромата на омекотителя, с който майка ми переше дрехите. Огледах се и с въодушевление видях родителите си да седят заедно, този път в кухнята. Баща ми четеше вестник, а майка ми избираше някакви рецепти от една дебела готварска книга.
— Мамо? Тате? — извиках ги, но те не ме погледнаха.
Аз се втурнах към тях, но те не реагираха, а продължиха да вършат своите си неща.
— Не ме ли чувате?
— Дали Ксения ще се прибере скоро? Вече става късно… — каза майка ми на баща ми, а той я погледна въпросително.
— Че кога се е прибирала навреме? Остави я. Навън е с приятели.
— Знам, знам… Но имам лошо предчувствие… — продължи да говори майка ми, която очевидно не ме забелязваше.
— Ехооо! Аз съм тук! Прибрах се! — провикнах се нетърпеливо и започнах да махам с ръце пред лицата им, но те не помръднаха.
— Ти пък сега! Лошо предчувствие. Всичко е наред, спри да се тревожиш — отвърна ѝ баща ми и пак се зачете във вестника.
В същия момент се позвъни на вратата и майка ми стана, за да отвори.
— Пак си е забравила ключовете! — провикна се от антрето.
След секунда, щом отвори вратата, се чуха глух писък и тропот. Още дори не се бях обърнала, когато видях тъмна фигура да се надвесва заплашително над баща ми. За миг се чу сборичкване, но бързо стихна.
— Какво става?! — изкрещях.
Никой не ме забелязваше.
— Доведи я тук. Запуши ѝ устата — каза тъмната фигура в посока на антрето със суров глас, от който кръвта ми замръзна.