— Ксения, как се чувстваш? — попита ме Наталия.
Изглеждаше уморена и сияйният вид, който обикновено имаше лицето ѝ, бе повехнал.
— Била съм и по-добре — отвърнах и очите ми срещнаха тези на Игор.
Той сякаш не можеше да ме погледне.
— Ще се оправиш. Ще се погрижим за това — отвърна и се приближи до леглото ми.
Навън вече беше съмнало, но слънцето все още не огряваше стаята ми. Изгревът през зимата идваше късно.
— Колко е часът? — попитах.
— Към осем — отвърна Игор, който продължаваше да стои до Егоров.
— Трябва да те прегледа лекар — каза Наталия и излезе от стаята.
— Ще ви оставя за малко насаме докато Наташа пристигне с лекаря — каза Егоров и също напусна стаята.
Игор остана на мястото си.
— Ти дойде — казах.
Той ме погледна с интерес.
— Разбира се, че дойдох. Ти ме повика.
— Не знаех, че съм го направила — отвърнах и прочистих гърлото си. — През цялото време просто си мислех колко много имам нужда от теб.
Той улови погледа ми и пространството между нас се изпълни осезаемо напрежение.
— Какво има? — попитах го нетърпеливо.
Дистанцията, която демонстрираше, ме изнервяше. Исках да се открие пред мен така, както беше направил с Романова и Егоров, но се въздържа.
— Нищо няма — отвърна ми той. — Изглеждаш много зле…
— Толкова зле, че те е страх да се приближиш?
— Достатъчно зле, за да ме накараш да полудея като те гледам — отговори и най-после доближи края на леглото и седна в краката ми.
— Чух какво си говорехте — казах му и потърсих в погледа му някаква реакция.
— Защо ли не се изненадвам? — запита и повдигна веждите си. — Какво по-точно чу?
— Че с мен се случват ненормални неща. Че не мога да се грижа за себе си и изведнъж всички станаха много нетърпеливи да направят това вместо мен — отвърнах подразнено.
Той продължаваше да ме гледа безизразно, което ме влудяваше.
— Не са ненормални. Просто са необичайни — отвърна сухо.
— Така ли? Затова ли сега ме гледаш така, все едно всеки момент ще избухна в пламъци? — отвърнах му ядно.
— Защо говориш глупости? — ядоса се той на свой ред.
— А ти защо… — започнах, но веднага млъкнах.
— Защо какво?
— Нищо. Не знам какво говоря — отвърнах хладно и преместих погледа си от него.
— Още си уморена.
— Това, че съм уморена, не значи нищо.
— Защо се ядосваш на мен? — запита ме объркано Игор.
— Не се ядосвам — отвърнах подразнено.
— Напротив!
— Трябва ли да изпадна в истерия като снощи, за да се държиш отново нормално с мен? — възкликнах.
Той ме погледна озадачено.
— Какво искаш да направя? — запита ме. Гласът му омекна.
— Просто… Не ми харесва, когато си толкова студен — отвърнах и усетих как се изчервих.
Игор явно го забеляза, защото изражението му се промени. Той стана и седна по-близо до мен на ръба на леглото.
— Така по-добре ли е? — запита и сложи нежно ръката ми в неговата.
От допира му ме полазиха горещи тръпки. Гледах го като хипнотизирана.
— Имаш ли нужда от нещо друго?
— Не — отвърнах все още в плен на омагьосващите му очи.
Той почти се усмихна.
Изведнъж се сетих как Наталия го обвини, че е забравил за собствените им закони и как Игор ѝ отвърна яростно да не смес да го обвинява в измяна. Да, Игор нямаше да пристъпи глупавите закони на Тайния кръг. Усетих да ме наляга разочарование. Боже, какво ми ставаше? Та аз дори не изпитвах истински чувства към него!
— Да не би да казах нещо нередно на Ордена?
— Не, не си казал нищо нередно — отвърнах замислена.
Той ме погледна любопитно и дойде по-близо, надвесвайки се над лицето ми.
— Нима искаше да чуеш нещо по-различно?
Усетих горещия му дъх да облъхва лицето ми. Игор изглеждаше изключително заинтригуван. Очите му сега светеха предизвикателно срещу моите по-скоро в зелено отколкото в синьо.
— За какво говориш? — отвърнах и издърпах ръката си от неговата.
Топлината от допира му се изпари. Той ме погледна повелително. Имаше нещо в него, което ме стресна. Трудно беше да се устой на силната му воля и непреклонност. С почти двуметровия си ръст и гордото си лице, Игор изискваше респект. Това можеше ясно да се види във всяка негова крачка, в уверената му стойка, в изразителността на погледа му. Не беше просто мъж. Беше от онези мъже, които караха земята под краката ти да затрепери, само защото дишаха. Какво ли ставаше, когато наистина искаха да те впечатлят?
— Ксения, или ще кажеш каквото имаш да ми казваш сега, или повече не обелвай дума за това — каза, но тонът му не беше заплашителен.