— Искаш да ме отведеш оттук? — попитах го.
— Бих искал. Но не знам дали е правилната стъпка — отвърна.
— Междувременно не се ли запита какво искам аз? — върнах въпрос в отговор и не можах да сдържа яда си.
— Мислиш, че не ме интересува какво искаш ти?
— Да, точно така мисля. Виж какво, аз не съм жертвата, която отвлече в България. Ти не си похитителя, който ме натика в багажника на колата си! — възкликнах, а веждите му се сключваха над очите с всяка моя следваща дума.
Гледаше ме смръщено и някак озадачено.
— Аз съм свободен човек! Сама решавам какво ще правя с живота си! Не можете да ме контролирате! Нито ти, нито проклетият Орден, нито всезнайковците от Тайния кръг! — гърдите ми се надигаха от вълнение и го гледах начумерено докато той все още мълчеше.
— Безопасността ти е на първо място — рече сдържано след малко.
— Както виждаш винаги съм в опасност. И нищо не можеш да направиш по въпроса!
Изражението му беше гневно.
— Така ли смяташ? — погледна ме предизвикателно.
— Не смятам нищо, фактите говорят сами за себе си.
Игор стана от леглото и се отдалечи. Сключи ръце зад тила си и въздъхна, загледан в нищото.
— Защо ме повика снощи, Ксения?
— Какво?
— Защо ме повика снощи? — попита хладно. — След като не вярваш, че мога да ти помогна, защо ме извика, по дяволите! — промяната в настроението му ме стресна и го загледах озадачено.
— Не можеш да решаваш вместо мен!
— Невъзможна си! — настоя. — Попитах те нещо. Защо ме повика?
— Защо то имах нужда от теб! — възкликнах.
Той се извърна към мен и се приближи.
— Защо? Защо след като смяташ, че не мога да ти помогна? — погледна ме яростно.
Аз мълчах. Вече беше само на сантиметри от лицето ми.
— Защо снощи ме помоли да не те оставям?
— Защото вярвам само на теб! — изкрещях.
Викът ми отекна в стаята. Гърдите му се надигнаха, а погледът се плъзна по лицето и после по врата ми.
— Щом ми вярваш, значи може да започнеш да се вслушваш в съветите ми — рече накрая, след което излезе и затръшна вратата след себе си.
Загледах се в пространството с идеята да овладея дишането си. Сърцето ми биеше забързано и усещах как кръвта нахлува в главата ми. Игор успяваше да ме изкара извън кожа и да тества до краен предел самоконтрола ми. Не можеше да се възползва по този начин от проявената слабост. Не беше честно да ми задава тези въпроси. И когато най-накрая му отговорих искрено, нямаше право да си тръгва. Трябваше да остане и да се справи с последствията след като толкова много искаше да чуе истината. Или поне част от нея. Това, което ме притесни най-много, всъщност не беше неговата реакция. Беше моята. Защото в този момент една-единствена мисъл обсебваше съзнанието ми и това беше, че бях повикала Игор не просто защото вярвах само на него. Бях го повикала, защото копнеех за него. Само той можеше да победи ужаса от изминалата нощ. Само той можеше да ме накара да се почувствам в безопасност единствено с близостта си. Това е лошо, Ксения. Много лошо… Докато се повдигах от леглото ме прорязаха остри болки в главата и ребрата. Опитах се да ги игнорирам и, олюлявайки и залитайки, успях да стигна до банята. Заставайки пред огледалото, с ужас констатирах, че изглеждам много по-зле, отколкото си представях.
— Не може да бъде! — ахнах пред отражението си.
Цялото ми чело беше осеяно със синини, а ухапванията, за които Игор и вестителите говореха, се виждаха съвсем ясно. Точно там, където гореше — отстрани на врата ми и по-надолу — над гърдите ми. Два чифта червени точки — следи от вампирски зъби. Обзе ме погнуса и ми се прииска да се изкъпя, да залича всяка проклета следа от спомена за това, което видях снощи. Още имаше кръв, засъхнала и почти черна, но се усещаше съвсем прясно. Свалих нощницата си, за да разгледам по-обстойно източниците на болката. Ребрата ми изглеждаха също като лицето — бяха посинени и ги чувствах натъртени. Очите ми бяха толкова подпухнали, че не приличах на себе си. Бяха зачервени и подути и още пареха. И се оказва, че съм си причинила всичко това сама. На вратата се почука и побързах да се облека, но това ми причини още по-нетърпима болка.
— Идвам! — провикнах се с пресипнал глас.
Надявах се да е Игор. Не исках да го оставя да си тръгне. Не и сега, когато вече беше тук в Палатата. Стигнах възможно най-бързо, което трябва да си призная, беше със скоростта на охлюв, и отворих вратата. С разочарование видях Наталия, до която стоеше никакъв нисък набит мъж с малка, но издута черна чанта в ръка.
— Ксения, защо си станала?! — възкликна тя и ме избута обратно в стаята. — Къде е Алешкин? Трябваше да стои при теб докато доведа лекар!