— Той… излезе — промълвих.
— Излязъл! И какво е по-важно от това да те пази? — възкликна отново.
Не можех да я разбера. В един момент се държеше язвително и високомерно и ме обвиняваше в „прелюбодейство“ с пазителя, а в следващия се разтреперваше от притеснение и настояваше Игор да стои неотлъчно до мен.
— Помолих го да ме остави за малко сама — обясних спокойно и седнах на ръба на леглото като стоварих тежестта върху ръцете си.
— Трябва да лежиш, а не да скачаш да отваряш вратата. Хайде, обратно под завивките — настоя.
— Не, не мога повече да лежа. Спокойно, всичко е наред. Не съм толкова зле… — излъгах.
Дори аз трябваше да призная, че изглеждах така, сякаш някой канадски дървосекач ми беше видял сметката…
— Не можеш да спориш с това момиче! — въздъхна шумно и се обърна към лекаря. — Направете нещо с нея, ако успеете. Ксения, аз излизам. Извикай ме, ако ти потрябва нещо. Сериозна съм — погледна ме косо. — Ще оставя телефона до леглото. Довиждане, Лебедев.
Докторът ме преглежда в продължение на цяла вечност. Изпробва предназначението на всички инструменти от старомодния си черен куфар, периодически си записваше резултата в един дебел овехтял тефтер и от време на време смръщваше вежди. Всеки път когато отговарях дали ме боли с едно уклончиво „по-скоро да“ и „горе-долу“, той ме поглеждаше недоверчиво и отново ми задаваше съшия въпрос, сякаш щях да му дам по-различен отговор. Попита ме как съм се подредила така и след като изразих липсата на всякаква представа, той ме изгледа подозрително и пак си записа нещо в тефтера. Нямаше шанс да срещна по-странен доктор от него. Намаза ме с някакви мехлеми, връчи ми една шепа хапчета и ми подаде лист, който трябваше да представлява рецепта и други лекарства.
— Нямате счупвания, което е учудващо. Ребрата Ви обаче изглеждат твърде контузени. Още днес трябва да отидете в болницата за снимки. Възможно е да имате вътрешни наранявания и фрактури, които не са видими в момента — каза сериозно. — как е възможно да не знаете как Ви се е случило това? — гледаше ме в очите така подозрително.
— По-добре не питайте — отвърнах с досада.
— Да не би да прикривате някого? Госпожице, ако някой Ви е наранил умишлено, по-добре е да го посочите, за да си получи заслуженото. Няма смисъл да се срамувате или да му помагате! — настоя той се залюля на пети.
От това големият му корем се стрелна напред-назад заплашително. Не успях да се сдържа и се засмях на ситуацията, в която се намирахме. Смехът ми го изуми и ме изгледа неодобрително.
— О, повярвайте ми, не защитавам никого. Виновните ще си получат заслуженото…
— Значи все пак знаете кой е виновникът — констатира изобличаващо.
Направих се, че не съм го чула и продължих да втривам мехлема в челото си.
— О, и още нещо. За ухапванията от… кръвожаден съм Ви предписал последното от рецептата. Ще помогне кожата да заздравее по-лесно — добави и се завъртя да събере нещата си.
Казаното ме порази. Изправих се рязко от леглото и го зяпнах невярващо.
— Какво? Нима знаете за… тези неща? — сниших гласа си предпазливо.
Той ме погледна, сякаш му бях отправила непростима обида и ми отвърна възмутено:
— Естествено, че знам! Вие за кого ме мислите?
— Аз… предположих… — заекнах. — Но тогава знаете кой ме е нападнал! Защо изобщо ме попитахте? — възмутих се на свой ред.
— Простете, госпожице, но самият факт, че сте ухапана от кръвожаден и сте още жив… човек, е твърде шокиращ, за да допусна, че кръвожадният също така Ви е налагал с юмруци до припадък! Какъв вампир е това изобщо?
— Да, и аз се питам — рекох. — Честно казано, не смятам да се впускам в обяснения. И без това няма да разберете — отсякох.
— Вие си знаете — рече кисело и приглади посивелите си вежди.
След това натъпка с усилие всичко в издутата си чанта и кимна за довиждане.
— Бързо оздравяване. Вестител Романова ще се свърже с мен, ако имате нужда от намесата ми.
— Благодаря — отвърнах и въздъхнах облекчено като видях вратата да се затваря. — Виж ти какви доктори имало — промърморих.
Искаше ми се да намеря Игор и да поговоря с него. Не знаех какво щях да му кажа, но не исках да оставям нещата така. Болката в главата ми обаче се засилваше, а и се почувствах твърде уморена, за да го търся из палатата, затова се принудих да остана в стаята си и да легна в леглото. Изведнъж цялата обстановка ми се стори отблъскваща и толкова потискаща, колкото би била една типична болнична стая. Не можех да заспя, но държах очите си затворени с надеждата, че по този начин отокът ще спадне и червенината ще се разсее. Вратата се отвори и долових нечии стъпки. Отворих очи. Беше той.