— Ксения, чуй ме. Аз и ти не правим нищо нередно. Разбра ли? — погледна ме настоятелно той.
Беше се приближил до мен и бе обгърнал внимателно рамото ми.
— Няма закон срещу това да изпитваш привързаност към мен или аз към теб. Никой не може да ти забрани какво да чувстваш.
— Знаеш какво има предвид тя.
— Знам, да. Но дори и да имаше повод да се притеснява, това не е нейна работа. Не може да се меси нито в моя живот, нито в твоя — заяви решително и очите му проблеснаха срещу моите.
Изправи изваяното си тяло и се запъти решително към вратата.
— Къде отиваш? — попитах го изненадано.
— Да приключа най-накрая този въпрос с Романова — отвърна твърдо и отвори вратата.
За малко да се сблъска с Майкъл, който току-що се беше появил и се канеше да почука. Игор го изгледа изучаващо, но той почти не го забеляза. Втурна се към мен и при вида ми лицето му смени няколко изражения за броени секунди.
— Ксения! Разбрах какво се е случило! Господи! — ахна и проследи с очи синините на челото ми, а после се спря на белезите от вампирското ухапване. — Но как? — недоумяваше той.
— Майкъл, не беше нужно да идваш — отвърнах.
Хвърлих с неудобство поглед към Игор, който все още cтоеше на вратата и наблюдаваше разиграващата се сцена с извънреден интерес. Майкъл грижовно ме подкрепяше и ме поведе бавно към леглото. Преди да се усетя, вече лежах под завивките, а той наместваше възглавницата. Не, определено не исках Игор да вижда точно това.
— Как не е било нужно да идвам? Шегуваш ли се? — каза той. — Че ти приличаш на развалина! — заяви изумен, гледайки ме тревожно.
Почти бях сигурна, че бе потресен от вида ми.
— Благодаря ти — отвърнах с раздразнение, — но вече съм по добре.
— Не, не си. Кажи, какво да направя? Искаш ли да ти донеса нещо? Може би вода или чай? — обсипваше ме с въпроси, което честно казано, ме накара да изпитам клаустрофобия.
Размърдах се нервно в леглото и макар да болеше много, се изправих и понечих да стана.
— Не, моля те, не е нужно да ми носиш нищо — отвърнах възможно най-търпеливо. — Подай ми халата, ако обичаш.
— Какво правиш? — запита ме с недоумение.
— На какво ти прилича?
— Не може да ставаш. Лягай обратно — рече намръщен.
Погледнах към Игор, който, не можех да повярвам, се подсмихваше. Искрено се забавляваше на случващото се! Майкъл ми донесе чаша вода и внезапно погали лицето ми, загледан в мен. Изражението му издаваше притеснение и дълбока загриженост, а аз се смутих още повече. Игор спря да се подсмихва и ме изгледа многозначително, след което излезе и затръшна вратата след себе си.
— Не си и помисляй да ставаш от леглото! Няма да се възстановиш по-бързо като се разхождаш… — каза Майкъл сериозно и се огледа в стаята.
— Майк, виждам, че си загрижен, но всичко това е излишно…
— Кое по-точно е „всичко това“?
— Цялата паника и тревогата, и постоянно предлаганата ми помощ. Нали осъзнаваш, че не бях действително нападната от вампир? Беше просто видение… — започнах да обяснявам, но той ме спря.
— Екс, това не е било просто видение — посочи към лицето ми. — Каквото и да е било, резултатът е налице — не си се измъкнала невредима, както е трябвало да стане. Мамка му, изглеждаш сякаш си била нечия боксова круша!
— Какво е малко бой пред заплахата от истинско ухапване? — опитах се да го разсмея.
Неговата загриженост въпреки всичко ме трогваше. Оценявах старанието му да ме накара да се почувствам добре, но имаше нещо натоварващо в поведението му. Никога не съм обичала някой да ми казва какво да правя — било то учителката в детската градина, когато бях на пет, или майка ми, когато настояваше да си сложа зимна шапка като излизам в студа. А сега Майкъл се държеше покровителствено и ме обгрижваше все едно ми беше гадже!
— Къде са Юри и Зоя?
— Не знам. Видях ги на закуска, но се разделихме преди да науча за станалото. Искаш ли да ги намеря?
— Не, недей. Достатъчно хора вече се суетят около мен.
— Нали осъзнаваш, че много скоро Зоя ще дотича и ще ти надуе главата с въпроси и теории на конспирацията? Направо ще ми се примолиш да те избавя от нея — смееше се той.
Отвърнах му с усмивка.
— Значи не съм си въобразила?
— О не, Ксения. Зоя не оставя нищо на въображението.
— Е, предполагам, че главоболието ми би понесло по-добре теб, отколкото нея. Засега — казах му строго.
— Остави ме да те поглезя — започна да ме увещава и ме подкупи с една омайваща усмивка. — Хайде, настани се удобно, а аз ще изтичам до стаята ми да донеса телевизора и DVD-то. Някакви предпочитания?
— Изненадай ме — отвърнах и се отпуснах назад.