Е, в крайна сметка не беше чак толкова лошо някой да се грижи за теб. Особено когато този някой беше толкова мил и чаровен…
Глава 15
Прекарах следващите две седмици в компанията на Зоя, Майкъл и Юри, които неусетно се бяха превърнали в истински приятели Игор остана в Палатата и често го виждах по коридорите или в някоя от залите, потънал в сериозни разговори с други пазители. Беше се настанил в стаята до моята, за да ме държи под око и да бъде сигурен, че съм в безопасност. Не виждах много смисъл в това, като се имаше предвид, че опасността всъщност бях самата аз за себе си. Щом аз не можех напълно да контролирам виденията си и да овладея посоката на силата си, какво можеше да направи той? През деня прекарвах времето си под зоркия поглед на Ордена. Няколко дена след нощта на инцидента вече се чувствах възстановена и по-силна и започнах отново да посещавам отворените им дискусии. Полагах усилия да контролирам посоката на виденията, които Александра Новаковска и Борис Николаевич се опитваха да предизвикват нарочно. Използваха различни техники, но бързо се убедих, че тези на Николаевич бяха по-настъпателни и по-агресивни. Ако Новаковска беше внимателна и се опитваше да ме отпусне, за да се потопя сама в някое видение, той извикваше най-лошото в мен и разчиташе на гнева ми, за да постигна напредък. Оказа се, че неговата тактика бе по-успешна…
— Един вестител е безполезен, ако не може да предвиди приближаващата опасност! — извика той.
Бяхме сами в малка стая, където се провеждаха различни практически упражнения. Пердетата бяха плътно спуснати и липсата на светлина ме потискаше повече от голите стени и студения под, на който бях седнала.
— Трябва да положиш повече усилия, Петрова! — продължи да вика. — Нищо няма да постигнеш с хленчене!
— Опитвам се! — отвърнах през зъби.
— Не е достатъчно! — изсъска.
Клекна пред мен и обърна лицето ми към своето.
— Всички говорят за това колко необикновена сила имала Ксения Петрова! Какъв вестител щяла да стане и какъв потенциал се криел в нея! — направи пауза и ме погледна почти с отвращение. — Пълни глупости! — кресна.
Стиснах юмруци, за да удържа на порива да му се нахвърля.
— Напълно безполезна!
— Не съм безполезна — отвърнах с ръмжене.
— Докажи го! — стана рязко и започна да обикаля около мен като хищник.
Не беше много висок, но пък беше широкоплещест и здрав. Яки ръце се очертаваха през ризата, беше навил ръкавите ѝ до лакти. Годините не се бяха отразили на физиката му и тайно вярвах, че проклетията му щеше да го поддържа жив до стогодишна възраст.
— Виж опасността, Петрова! Напъни се!
— Опитвам се! — повторих. — По дяволите, опитвам се!
— Затова ли дойде в Палатата? Да ми губиш времето? — продължи с нападките. — Затова ли беше целият хаос? За едно „опитвам се“?
Слушах потока от агресия, който се изливаше от устата му, и стисках очи в опит да изтръгна нещо от безплодното си съзнание. Нищо. Токовете на обувките му проскърцваха по пода при всяка крачка и се забиваха като пирони в мозъка ми. Всеки шум и всяко движение отекваха в главата ми и опъваха нервите ми.
— Какъв вестител си, ако не можеш да виждаш? На твоята възраст вече успявах да предизвикам видение за по-малко от минута! Когато бях на деветнадесет, вече бях спасил живота на шест души. Четирима невинни и нищо подозиращи човеци и двама вестители. А единственото нещо, което си успяла да направиш ти, е да си строшиш главата и да посиниш тялото си! От едно глупаво видение!
— Не беше глупаво видение! — креснах. — Видях смъртта на родителите си!
— Но твърде късно, нали Петрова? — процеди до ухото ми. — Не успя да ги спасиш.
— Млъкни! — извиках и притиснах с ръце ушите си, за да не чувам повече обвиненията му.
Гневът запъпли по вените, кръвта забушува и нахлу в главата ми. Исках да му размажа физиономията. Исках да го нараня.
— Какво постигна като видя смъртта им? Кръвожадните, които са ги убили, все още бродят някъде навън и продължават да убиват — гласът му бе леденостуден. — Било е безполезно! Направи нещо сега, спаси нечии живот преди същите тези кръвожадни да са го отнели!
Викът му отекна в главата ми и ме заля като гореща, изпепеляваща вълна.
Гневът ми се пръсна на милиони парчета във всяка част от тялото ми и крайниците ми изтръпнаха. Не бях сигурна дали все опи седях на земята или съм му се нахвърлила. Реалността се размивани Ушите ми забучаха. Най-накрая светлината нахлу през прозорци ни и завесите вече ги нямаше. Бях навън. Районът ми беше познат Намирах се близо до Палатата, в една от тихите улички около сградата, фокусирах погледа си върху две фигури пред мен. Едната беше висока и стройна, другата беше по-ниска и набита. Приближих се и различих гласовете им.