— Няма такова нещо. Просто съм изненадана, че пренебрегна Ордена заради нас — отвърнах, докато Юри обясняваше на Майкъл нещо за последователите на Оля и какви страхливци са щом такава неориентирана глезла ги води за носа.
Зоя се опитваше да не го показва, но бе съсредоточила вниманието си върху нашия разговор.
— Пренебрегнах ги заради теб — прошепна в ухото ми като се наведе към мен.
Аз се огледах нервно наоколо, защото все още имах чувството, че хората от съседните маси ни наблюдават и слухтят за някоя пикантна клюка.
— Какво говориш, Игор… — промърморих и оправих кичур от косата си привидно нехайно.
— Последните две седмици беше доста заета — отвърна и отпи от уискито. — Исках да разбера как си.
— Напоследък това е единственото нещо, за което говориш с мен — дали съм добре и дали не се е случило нещо извънредно — отвърнах, опитвайки се да потисна гнева си.
Той ме загледа и ми се стори, че дори не ме бе чул. Погледът му се плъзна по дългата ми вълниста коса, която бях прибрала на една страна. После мина през откритата ми шия и стигна до краката ми, които бях кръстосала, тъй като бях облякла къса рокля в цвят мента. Почувствах се неловко. Не беше типично за Игор да ме изпива с поглед пред очите на самия Орден, в частност Наталия, и под носа на всички млади вестители.
— Игор? — повиках го.
Той ме погледна.
— Очите ти изглеждат още по-сини с тази рокля.
Усетих как Зоя се размърда неспокойно на стола си. Игор ѝ хвърли изучаващ поглед, а тя се направи, че слуша разговора на Майкъл и Юри.
— За какво дойде? — попитах го по-тихо като се наведох напред.
Усетих, че по лицето ми бе плъзнала издайническа руменина и Игор не пропусна да я забележи.
— Ксения, имаш толкова светла и гладка кожа, че дори най-лекото вълнение, което изпиташ, си проличава — каза тихо с типично дрезгавия си глас.
Аз изпуснах вилицата си и това привлече вниманието на Зоя обратно към нас.
— Трябва да поговорим.
— За какво?
— Не тук — каза.
— Тогава защо дойде? — отвърнах.
Той погледна през рамо към масата на Ордена.
— Исках да се уверя, че си напълно добре — направи пауза. — Как се чувстваш?
— Не би трябвало това да те вълнува толкова много — отвърнах горчиво.
Той ме погледна подразнено.
— Много добре знаеш, че ме вълнува. Нищо не може да промени това — отсече.
Усетих как по тялото ми запълзя топлина, която се събра в стомаха ми.
— Добре съм, Игор. Както виждаш, вече няма и следа от синините или… ухапванията — довърших въпреки погнусата, която изпитвах всеки път щом се сетих за двата чифта червени точки, оставени от зъбите на вампира.
— Виждам, че физически се възстановяваш добре, но не те питам това.
— Добре съм — повторих. — Какво очакваш да чуеш? Че съм съсипана? Че всяка нощ заспивам, хлипайки?
— Така ли е? — погледът му изведнъж издаде безпокойството му.
— Не — отсякох. — Не съм завладяна от мъка. По-скоро от гняв.
Той ме погледна въпросително и отпи глътка от масивната чаша пред него.
Кехлибарената течност вътре ми се виждаше доста апетитна и бях сигурна, че ще подейства добре на опънатите ми нерви. Погледнах скришом към Ордена и сетне додадох.
— Единственото, което ме интересува в момента, е защо онези вампири са ме търсили. Защо съм им мишена.
— Защото си вестител — поясни той.
— Знаеш, че не това е причината. Имаше нещо друго.
Той стисна челюст.
— Не се забърквай — каза. — Опасно е.
— Те бяха отишли за мен, не за родителите ми — погледнах го решително. — Търсеха мен. Защо им е на вампирите да ме търсят?
— И друг път кръвожадни са издирвали жертвите си — побърза да каже.
— Вестители?
— Да.
— Но не и нищо неподозиращи вестители. Откъде са научили, след като аз самата не знаех, че съм такава? — погледнах го изпитателно. — Знаеш ли нещо за това?
— Не — отсече.
— Трябва да разбера.
— Остави това на мен — каза решително.
Настъпи пауза, в която забелязах, че Зоя, Юри и Майкъл бяха прекратили разговора си и бяха съсредоточили вниманието си върху нас. Отдръпнах се от Игор и ги погледнах. Те се почувстваха неудобно, че са ги хванали в крачка и сведоха поглед.
— Не си ни казала за това, Ксения — обади се Зоя.
Разбира се, тя не изпитваше емоции като неудобство и не проявяваше тактичност.
— Какво не съм ви казала?
— Че са търсили теб — отвърна.
Очите ѝ, разширени от изненадата, ме гледаха тревожно.
— Не се притеснявай за това — рекох и опих една голяма глътка от уискито на Игор.