Той ми хвърли неодобрителен поглед.
— Майк, не трябваше да пренебрегваме пазител Алешкин — отбеляза Юри, който изглежда, не беше чул нищо от разговора ни.
— Не се притеснявайте. Не ми липсваше компания — подхвърли Игор съвсем нехайно.
— Предполагам, че оставането Ви тук е една малка ваканция в сравнение с живота, който имате навън като дворцов пазител обърна се към него Майкъл с невинно любопитство.
— Все още не съм се заклел официално за дворцов пазител — поправи го Игор. — Но иначе си прав. Престоят ми е доста… по-различен от обикновено.
— Защо сте тук, Алешкин? — запита Юри.
— Не е нужно да се обръщате толкова официално към мен. Не съм нито член на Ордена, нито на Тайния кръг.
— Добре тогава — съгласи се той. — Да не би да си на някаква мисия в Палатата?
— Едва ли би могло да се нарече мисия — отвърна и допи уискито си.
Погледна ме за кратко, но достатъчно, за да ускори пулса ми.
— Просто исках да се уверя, че Ксения е добре — добави.
В този момент забелязах изражението на Майкъл — беше сключил вежди над кафявите си очи и ни изучаваше.
— Не е ли малко необичайно пазител да се интересува толкова живо от някой вестител? — попита го.
— Защо да е необичайно? — отвърна спокойно Игор. — Всеки ден рискуваме живота си за хората и вестителите. Струва ми се съвсем нормално да ни е грижа за тези, чийто живот сме спасили.
— Може би си прав — съгласи се Майкъл, макар все още да имаше същото изражение на лицето си.
Той постави ръка върху моята и ми се усмихна.
— Виждаш ли колко много хора се грижат за теб, Екс? А ти си мислеше, че си сама и няма да бъдеш приета.
Аз го погледнах за кратко и издърпах ръката си от неговата възможно най-деликатно. Игор ме стрелна с поглед, който изпрати тръпки по цялото ми тяло.
— Ксения, би ли дошла с мен да поговорим? — попита ме и стана от масата.
Гледаше ме в очакване, сякаш нямаше вариант да му откажа.
— В момента вечерям — казах и опитах отново от телешкото.
Майкъл местеше съсредоточен поглед от мен към Игор.
— Става въпрос за родителите ти.
Вдигнах очи от чинията и след няколко кратки мига на колебание станах от стола и тръгнах с него. Обърнах се да погледна към приятелите си, а те се взираха в мен със смесица от тревога и оживен интерес. Последвах Игор, който беше тръгнал към спалното помещение. Явно отивахме към стаята ми. Или неговата.
— Седни — нареди ми след като запали лампите в моята.
Както обикновено хвърли изучаващ поглед на обстановката и като не забеляза нещо необичайно, се отпусна.
— Карай направо — казах и се загледах в перфектните очертания на гърдите му изпод фината материя на пуловера.
Въздъхнах. Беше просто съвършен.
— Има нещо, което исках да обсъдя с теб, но предпочетох първо да се възстановиш.
Аз го погледнах любопитно.
— Да се възстановя физически или психически? — запитах саркастично.
Сякаш не забеляза коментара ми.
— Направих пропуск, когато отидох в България — на лицето му се изписа разочарование от самия него. — Когато разбрах какво се е случило с родителите ти, не обърнах внимание на подробностите.
— За какво говориш? — попитах го, като използвах единия миг негово мълчание.
— Онази вечер, когато получи видението за смъртта им, ти понесе физически последствията от нападението. Получи следи от техните травми — аз кимнах и го загледах в напрежение. — На шията ти имаше белези от ухапванията на майка ти. Каза ми, че другият кръвожаден е ухапал баща ти. Пил е от кръвта му.
Погледна ме мрачно и седна до мен на леглото. Наведе глава сякаш все още се опитваше да разгадае някаква мистерия.
— Вече знам за това, Игор — рекох, потисната от спомените за видяното.
— Ксения, това означава, че те не са били вестители — изрече с все същия мрачен поглед.
— Вече ти казах това! — отвърнах загубила търпение.
— Едно е да го мислиш ти. Можело е да крият това от теб. Имаше хиляди причини ти да не си знаела какви са. Но ухапванията доказват друго. Те наистина не са били вестители.
Мозъкът ми заработи на бързи обороти и се опитах да разбера накъде бие.
— Какво означава това? — запитах го хладно.
— Това значи, че не са били твои родители.
Глава 16
Гледах го шокирана. Думите му звучаха абсурдно.
— Разбираш ли защо го казвам? — попита ме тихо.
Наблюдаваше ме съсредоточено и следеше за някаква промяна в реакцията ми.
— Казваш го, защото кръвта на вестителите убива вампирите — думите ми прозвучаха някак отдалеч.
Той кимна без да откъсва поглед от лицето ми.