— Може ли да попитам защо не си направи труда да се включиш в упражнението? — запита ме обвинително.
— Не е вярно — излъгах. — Просто не се получи.
— Искаш да ми кажеш, че вестители, чиито възможности не могат дори да се сравняват с твоите, успяха, а ти не?
— Случва се и на най-добрите — рекох и се усмихнах пресилено.
Романова кипна.
— Не ми се прави на остроумна. Да не мислиш, че Игор винаги ще бъде на твое разположение да те спасява? Трябва да се научиш да разчиташ на себе си и на способностите си. Силите ти не са предназначени да ги пропиляваш.
— Следващият път ще опитам по-усърдно — отвърнах и побързах да си тръгна.
Не ми беше до безконечното поучаване на Романова. А и не исках да го призная пред нея, но беше донякъде права. Игор нямаше вечно да се навърта около мен, за да следи дали не съм в опасност.
Зоя не се мяркаше никъде. Всички се бяха разотишли. Реших да ги потърся в дневната. Докато вървях натам, усетих движение зад себе си. Извърнах се рязко и съзрях същия пазител от залата, който се беше втренчил в мен.
— Ксения Петрова — кимна за поздрав.
— Здравей — отвърнах. — Мога ли да ти помогна с нещо?
— Исках да поговорим за приятелката ти Зоя — рече.
Загледах се в лицето му. Изглеждаше млад. Беше както всички останали пазители — висок, строен, със здраво и изтъкано от мускули тяло. Косата му беше съвсем късо подстригана и ушите му стърчаха малко повече, отколкото вероятно би му се искало.
— Какво за Зоя? — запитах го недоверчиво.
— Всичко е наред. Просто исках да се уверя, че ще спазвате ограничението и няма да излизате сами от Палатата.
— Защо го казваш?
— Защото главнокомандващият ни заръча да следим да не правите глупости.
— Това ли каза? „Да не правим глупости“? — изгледах го изненадано.
Той кимна.
— И кой е този главнокомандващ, който явно си мисли, че знае всичко?
Скръстих ръце пред гърдите си и си придадох възможно най-заплашителния вид. Той се усмихна съвсем леко и изправи гордо глава.
— Игор Алешкин.
Аз го зяпнах с още по-голяма изненада, която не успях да прикрия.
— Игор си има подчинени? — изтърсих. — Извинявай, не исках да прозвучи така.
— Няма нищо — отвърна и сви рамене. — Ние сме му подчинени.
— И защо Игор би казал подобно нещо за мен и Зоя? — повдигнах едната си вежда.
— Орденът му сподели за видението, което си получила. Видяла си, че Зоя е била нападната, нали? — кафявите му очи ме гледаха съсредоточено.
— Не точно. Видях, че Игор отива с някои други пазители да я намери, защото вероятно Зоя е в опасност. Не мога да кажа дали е била нападната със сигурност.
— Без значение. За да се намеси пазител Алешкин, значи е имало опасност — побърза да поясни.
Държеше се доста професионално. Беше хванал ръце зад гърба си и мускулите му се бяха опънали под черната тениска.
— Просто стойте далеч от неприятности. Положението навън е много сериозно.
— Може би не вярваш, но неприятностите следват мен, не нея — казах му саркастично.
— Точно затова разговарям с теб, а не с нея — отвърна спокойно.
Аз го изгледах с присвити очи.
— Виж, не си търся сама белята. Заслужавам да ми се гласува малко повече доверие.
Той остана смълчан. Кимна и се отдалечи. Присъединих се към тримата си приятели, проснати на големия диван в дневната, и изсумтях. Никой не ми обърна внимание и забелязах, че дори не гледаха филма, който бяха пуснали.
— Какво става? — запитах ги, наредени един до друг.
— Не си ли чула? — отвърна въпросително Зоя.
Аз погледнах към другите. Майкъл се беше заиграл с бутилката на бирата си, а Юри се опитваше да натъпче в устата си цялото съдържание на пакета с чипс в ръката му.
— В неделя ще се извърши помена за Вера Крамаренко — добави тя.
— Помен? — повторих.
Споменът за мъртвешкото ѝ лице стегна сърцето ми. Почувствах хлад.
— Не трябваше ли да са я погребали досега? Минаха почти два месеца…
— Била е кремирана веднага след като са намерили тялото ѝ. Но Орденът иска да почете паметта ѝ подобаващо.