Облеклото ни напълно отговаряше на атмосферата. Палатата изглеждаше царствено. Светлината навсякъде бе приглушена, почти мрачна. Пространството бе окъпано от деликатните пламъчета на запалените свещи, поставени в старинни свещници по стените. Накъдето и да се обърнех, срещах лицата на непознати хора — гости, дошли от всички краища на света, за да почетат паметта на своята пророчица. Направи ми впечатление, че броят на пазителите се беше утроил и всички до един оглеждаха зорко помещенията. Бяха нащрек и готови да реагират незабавно на заплахата. Не разбирах защо бяха всички усилия. В крайна сметка това бе едно от малкото места, където кръвожаден не можеше да стъпи.
— Приличаш на привидение — дълбокият глас на Игор долетя до ухото ми и погали кожата на врата ми.
Беше зад мен и нежно докосна рамото ми с ръка.
— Благодаря ти — отвърнах тихо.
Той застана пред мен, облечен в строг черен костюм и черна риза. Сребристо сивата му вратовръзка се открояваше и му придаваше дори по-официален и изискан вид. Изглеждаше невероятно. Мрачен, опасен и толкова сексапилен…
— Ти също изглеждаш… много добре.
Той се усмихна съблазнително и кимна с благодарност. Зоя се бе отдалечила, за да намери Юри и Майкъл, и се радвах, че не беше свидетел на срещата ни, за да ме измъчва по-късно с още монолози за любовта.
— Притеснена ли си? — запита ме загрижено.
— Малко — послъгах. Истината беше, че бях ужасена от предстоящото събитие. — Не ме бива много в смесването с тълпата и общите приказки.
— Бих казал, че се справяш отлично, когато трябва да очароваш някого — отвърна.
— На какво дължа тези ласкателства, Алешкин — подкачих го.
Той ме погледна с дълбоките си синьо-зелени очи и накара всички мисли да изхвърчат от главата ми.
— Както казах, Ксения… Привиденията са специалитета ти — рече и се отдалечи към групата пазители, застанали в преддверието на лобито.
Огледах се нервно и се зачудих накъде да тръгна. Зоя не се виждаше никъде, което значеше, че още не бе намерила Майкъл и Юри. Запътих се в посока на коридора, който водеше до Церемониалната зала. До слуха ми стигнаха разговори на италиански и на английски, няколко жени разговаряха шумно на руски със силен френски акцент. Колкото повече приближавах залата, с толкова повече хора трябваше да се разминавам. Повечето, които вдигнеха очи към лицето ми, оставаха загледани в мен, и се зачудих откъде бяха разбрали вече, че аз съм вестителката, която е изживяла смъртта на Крамаренко. Няколко мъже ми кимнаха подчертано любезно и ми сториха път с лек поклон. Други направо се представяха и ме заговаряха без никакво притеснение. Започвах да се чувствам все по-зле. Беше ми трудно да поддържам усмивката си и се стараех да остана незабелязана. Реших да намеря някое усамотено място. Щях да търся Зоя по-късно. Запътих се към една от малките дневни на приземния етаж. Едва ли я бяха обособили за събитието и се надявах да няма никого там.
Преди да свия по коридора, зърнах лицето на Казимир Буковски. Беше облечен по същия помпозен начин като първия път, когато го видях. Вместо вратовръзка, бе съчетал лъскавия си тъмно син костюм с червено фишу, а издължените върхове на обувките му бяха излъскани до блясък и спокойно можех да оправя грима си в отражението върху тях. Без да усетя се бях зазяпала в него и той срещна погледа ми. Усмихна ми се по същия зловещ начин като последния път и по тялото ми пробягаха тръпки. Побързах да се извърна и се сблъсках с Майкъл.
— Ксения, какво има?
Обгърна ме с ръце.
— Извинявай, Майк. Не те видях — измънках. — Къде са другите? — той се загледа в лицето ми и нещо в изражението му ме озадачи.
— Какво има?
— Толкова си красива — отвърна, все още загледан в мен. Начинът, по който го каза, ме накара да се изчервя.
— Случило ли се е нещо, Екс? — запита ме.
— Не, нищо — отвърнах.
Не можех да му обясня какво бях почувствала, когато погледът ми срещна този на Буковски.
— Хайде, Юри и Зоя те търсеха — поведе ме обратно към залата. И той като всички останали беше спазил етикета и носеше тъмносив костюм с бледосиня риза. Вратовръзката беше в същия тон като костюма, но райето ѝ беше по-тъмно. Косата му беше все така разрошена и перчемът му стърчеше над челото. Изглеждаше добре. Много добре.
Върнахме се в залата и установих с тревога, че се бяха събрали още повече хора, ако изобщо беше възможно. В центъра беше поставен олтар, а на него — икона. Проправих си път през тълпата и когато се вгледах в нея, установих, че беше изображение на пророчицата.
— Нима са я канонизирали? — попитах изненадана.