В този миг осъзнах, че действително се бях пресегнала напред, защото Майкъл улови ръката ми и я стисна нежно в дланите си. Усетих подкрепата му. Тиха и спотаена, но беше там. Почувствах, че около мен се надига кълбо от светлина. Едва доловимо, но можех да го видя. Сякаш се случваше нещо духовно извисяващо. Надявах се да е тук, сред нас и сърцето ѝ да се изпълни с обичта на всички, които бяха дошли да уважат паметта ѝ. Надявах се добрината, която бе сторила, да ѝ се върне и тя да намери покой. Членовете на Ордена бавно надигнаха глави и огледаха хората, събрали се около тях. Неусетно музиката стихна и в залата се възцари тишина. Очите на Наталия бяха блеснали от напиращи сълзи. Егоров прочисти гърлото си и отправи поглед към гостите:
— Благодарим ви, че сте сред нас в този ден, братя и сестри. Една велика жена ни събра тук, на това място. Обичта ни към нея ни държи заедно и вярвам, че името ѝ никога няма да бъде забравено. Вера Крамаренко не беше просто вестител. Тя беше силна и състрадателна жена, която посвети живота си на борбата в името на доброто. Тя беше наша пророчица, а от днес и призната за светица на целия православен християнски свят — гласът му беше стабилен и вълнението не успя да го разколебае.
Гледаше ведро напред и думите му извикваха усмивки по лицата на хората.
— Вера Крамаренко вярваше в Бог, но това, което малко от вас таят, е, че най-много от всичко тя вярваше в хората. Вярваше в добрината и необятната сила, която притежават. Защото те, макар да не разчитат на силата на виденията като нас, вестителите, или на силата на тялото като солдатите, оцеляват въпреки всичко. Вера вярваше в това, че нашият живот е с една-единствена цел и тя е да ги защитаваме. През живота на Пророчицата ни се случиха много промени, но тя никога не възропта. Един ден се обърна към мен и ми каза: „Пьотр, промяната не е нито лоша, нито добра. Тя е това, което е и просто съществува“ — той се усмихна, върнал се назад в спомените си — и тя знаеше по-добре от нас. Загуби всичко и продължи напред. След това светът беше в краката ѝ, и тя пак продължи напред.
Лицата на гостите бяха озарени от думите на Егоров и го гледаха с носталгия. След миг Романова направи крачка към него и той и отстъпи мястото си.
— Братя и сестри, всеки от нас съхранява в себе си нещо от Пророчицата. На мнозина от нас е помогнала. Дала ни е посока в бъдещето, прояснила е мислите ни и ни е дарила с обичта и увереността, от които сме имали нужда. Спомням си колко беше красива в младостта си. Тогава бях дете и тя ми се стори като холивудска звезда — засмя се. — Дори тогава носеше белезите на страданието и това, което бе преживяла. Но ги носеше с гордост. За нея силата на духа беше символ на вярата. „Ако човек не намери сили вътре в себе си да се изправи срещу нещастието, Бог не може да му помогне“, казваше. И беше права. Тя вярваше в Господ неимоверно, а аз вярвам, че сега душата ѝ почива в мир и е приета в небесното царство.
Наталия говореше кротко и гласът ѝ беше ясен. Обхождаше с очи всяко лице и когато стигна до моето, улових погледа ѝ. Направих уверено крачка напред и ѝ дадох знак. Тя ме разбра и кимна едва забележимо.
— Поколения напред ще се уповават на мъдростта ѝ и на великата сила, която притежаваше. Вестители ще се връщат към нея, за да научат поне една малка част от това, което тя показа приживе. Вера разбираше хората около себе си и лесно надникваше в душата им. Сред нас има един човек, който е докоснал с нещо пророчицата и тя е видяла светлината в душата му. Ксения — погледна ме, — би ли дошла?
Беше протегнала ръка към мен. Прииска ми се да избягам, но знаех, че беше признак на слабост. Сама бях показала готовността си на Наталия. Не можех да се отметна. Усетих погледите на присъстващите върху себе си. Почувствах се уязвима, но изправих гръб и пристъпих напред. Обърнах се с лице към тълпата и погледът ми веднага попадна върху Игор. Той ми се усмихна някак натъжено и ми вдъхна кураж чак от другия край на залата. Беше с мен.
— Не познавам Пророчицата и никога не съм имала честта да се срещна с нея — казах високо. — Тя се свърза с мен. Преди два месеца, когато пристигнах в Москва, Вера Крамаренко отвори душата си пред мен. Видях последните мигове от живота ѝ пред очите си.
Думите ми предизвикаха ахканията на няколко от гостите и залата се изпълни с жужене. Преглътнах.
— Изживях смъртта ѝ и се свързах с душата ѝ в предсмъртния ѝ час. Не знам защо бе избрала точно мен, но ми се иска да вярвам, че съм успяла да бъда някаква утеха за нея в онзи момент — продължих.