Вниманието отново бе съсредоточено върху мен. Бяха притаили дъх в очакване на следващите ми думи.
— Всички знаем как Вера изгуби живота си. Може би трябва да кажа „как ѝ беше отнет“. Няма да ви разказвам за страданията и мъките, които е изпитала. Ще ви разкажа за силата, която прояви. Дори тогава Вера Крамаренко намери сили в себе си да устои на страха. Той беше там, разбира се. Всеки би се страхувал от такава смърт. Но не му обърна внимание. Нито на болката. Беше отправила взор към Господ, а устните ѝ шепнеха молитва към Него. Молеше Го да спаси душата ѝ въпреки всички грехове. Защото няма човек, който не греши. И няма човек, на когото да не може да бъде простено. Молитвата ѝ беше искрена и не беше провокирана от ужаса, който изпитваше, а от любовта и силата, която изпълваше душата ѝ. В последния си час тя намери сили да поиска прошка са грешките си и да потърси милост за слабостта си. Вера е била велика жена. Но не е била опиянена от силата на дарбата си. Преди вестител, Вера е била човек, и това трябва да запомним, когато отправяме молитва към нея. Защото светците са смъртни хора, които са доказали своята вяра чрез много страдания и чрез любов към Бога.
Тишината нахлу в мозъка ми и стегна гърлото ми. Очаквах нещо да се случи. Погледнах към Игор, който пръв наклони глава към гърдите си. След това го последваха други пазители. Вестителите около тях направиха същото и когато се огледах, всички присъстващи в огромната зала бяха застанали пред мен с наведени надолу глави. Ръката на Романова се отпусна на рамото ми.
— Всичко е наред, Ксения. Те ѝ отдават почит. Благодаря ти — каза и ме прегърна.
Останах смаяна от реакцията ѝ и кимнах сковано. След като се върнах на мястото си видях, че Орденът беше последвал примера на останалите и за втори път почиташе паметта на Пророчицата. Огледах се и лицето на една жена привлече моментално вниманието ми. Усетих цялото ми тяло да изригва в горещина. Сърцето ми заби бясно и когато се отправих към нея, по мен премина токов заряд, по-мощен от всякога. Може би тя също беше почувствала енергията ми, защото по лицето ѝ се беше изписало стъписване. Тази пламенност помежду ни ме привличаше като магнит. Жената ме гледаше втренчено и безмълвно, а аз не можех да откъсна очи от нейните — ясно сини, изпълнени с живот и буря от скрити противоречиви чувства. Сърцето ми не спираше да удря в гърдите ми и колкото повече приближавах, толкова по-силно можех да почувствам притеглянето ѝ. Една ръка обхвана китката ми, но се отскубнах без дори да видя на кого беше.
— Ксения? Какво има? — попита ме Зоя. — Ксения?
— Извинявайте, познаваме ли се? — попитах жената развълнувано.
Устните ѝ трепнаха за миг, но не реагира по никакъв друг начин.
— Ксения, какво става? — настоя Зоя, която не можеше да усети това, което изпитвах.
Местеше поглед ту към мен, ту към нея.
— Извинете ме — отвърна жената и профуча покрай нас.
Гласът ѝ отекна в главата ми и инстинктивно се втурнах след нея. Зоя ме последва и излязохме от Церемониалната зала. Жената се огледа през рамо и трескаво се отправи по дългия коридор, водещ към фоайето. Продължих да я следвам и долових стъпките на Зоя след себе си. Коридорът беше почти празен — всички бяха в залата при Ордена. Жената сви зад ъгъла и аз побързах да я настигна.
— Ксения, къде отиваш? — извика Зоя.
— Не мога да ти обясня — отвърнах.
Видях фигурата ѝ в далечината пред мен. Тя извади панически телефона от чантичката си и с нервни движения на пръстите започна да набира нечий номер. Продължаваше да върви. До нея изникна фигурата на един пазител и я последва. Втурнах се от страх, че ще я изгубя от поглед. Трябваше да я настигна и да зърна лицето ѝ още веднъж. Трябваше да разбера коя е. Тя излезе през тежката врата на Палатата, а пазителят я съпроводи към края на улицата.
— Обясни ми какво се е случило, Ксения! — възкликна Зоя.
Беше подхванала краищата на роклята си, за да не забавя крачка.
— Трябва да настигна онази жена — отвърнах без да я поглеждам. Тихо!
Спрях се и напрегнах слух, за да чуя какво казваше, докато беше на телефона. „Какво си направил, Владимир?!…“, гласът ѝ потрепери. С все същите нервни крачки продължи надолу по улицата и се скри зад следващия ъгъл. Обърнах се назад да видя дали Зоя беше близо и видях, че една фигура стоеше на входа на Палатата и ни наблюдаваше. Стори ми се, че различих лицето на Давид Буковски синът в сянката на баща си.
— Зоя, върни се обратно — казах ѝ.
— Няма да те оставя сама — възрази.