Продължаваше да подтичва след мен. Краката ѝ се кривяха от токчетата, с които взимаше бързо крачките.
— Върни се вътре. Всичко ще бъде наред. Идвам след малко — казах настоятелно, но тя не се отказваше.
— Да се върнем двете! — замоли ме.
— Трябва да я настигна. После ще ти обясня.
Продължавах да вървя надолу по улицата и всеки момент щях да свия зад ъгъла, където беше изчезнала. Дъхът излизаше на пресекулки от устата ми и образуваше пара пред лицето ми. Студеният въздух на нощта сковаваше движенията ми. Потреперих. Завих в края на улицата и се огледах. Беше изчезнала. По дяволите!
— Къде е? — запитах отчаяно
— Какво ти става? Плашиш ме! — отвърна Зоя.
Гледаше ме със смесица от объркване и гняв.
— Зоя, моля те върни се обратно — погледнах я настойчиво.
Тя тръсна глава.
— Луда ли си? И да те оставя сама тук?
— Така ще съм по-спокойна.
— Ако се върна, ще пратя цяла хайка пазители по петите ти да те довлекат в палатата! — закани се.
Бузите ѝ бяха зачервени от тичането, а кожата на ръцете — настръхнала от студа. Косата ѝ бе разрошена и за първи път не я виждах в перфектно състояние.
— Трябва да намеря тази жена. Усетих нещо. Беше нещо свързано с вестителя в мен — казах настойчиво. — Не можеш да разбереш…
— Видение? — запита.
— Не, нещо различно.
Тя ме изгледа продължително и най-накрая кимна смръщено.
— Добре, ще обиколим още няколко пресечки, но после се връщаме. Хайде, да побързаме.
Глава 18
Звукът от отекващите по паважа токчета на обувките ми раздираше тишината на тази част от Москва. Районът бе изолиран, улиците — сгушени сред ниски стари сгради и оголени през зимата дървета. Въздухът бе притихнал сякаш предстоеше да се случи нещо съдбоносно. Оглеждах се през рамо, подтикната от безпокойство. С всяка следваща стъпка тревогата ми се засилваше. Беше заседнала високо в стомаха и притискаше гърдите ми. Но поривът да последвам жената беше по-силен. Мракът се беше спуснал необятно и малкото улични лампи не успяваха да осветят с мъждивата си светлинка тротоарите. Дочувах накъсаното дишане на Зоя, която вървеше неотлъчно до мен.
— Ксения, обиколихме всички улици наоколо. Да се прибираме — примоли се и усетих притеснението ѝ.
— Усещам, че е наблизо. Не е възможно да е изчезнала. Не бяхме толкова далеч от нея — отвърнах настоятелно.
— Ако колата ѝ е била паркирана наблизо, си е тръгнала отдавна гласът ѝ потрепери.
Студът се просмукваше в дробовете ми. Пръстите на ръцете ми бяха изтръпнали. Продължавах да се взирам в тъмнината и напрегнах слуха си, за да доловя нещо. Някакъв знак.
— Трябва да знам коя е — отвърнах отчаяно.
— Защо е толкова важно? Струва ли си да рискуваме да стоим отвън като ходещи мишени? — запита нетърпеливо.
Аз се вгледах в очите ѝ. Бяха разширени от страх. Не беше честно да я въвличам в това. Беше права — опасността бе твърде голяма.
— Добре. Да се връщаме — отговорих и се обърнах бавно назад.
Бяхме се отдалечили доста и сигурно щяхме да вървим поне петнайсет минути, за да излезем на улицата, водеща до палатата. Тревогата ми се засилваше. Долавях нещо зловещо, надвиснало над нас. Престани, помислих си, оставяш се да те води страха. Погледнах към Зоя и се притесних още повече. На лицето ѝ бе изписано същото лошо предчувствие. Токчетата ни тракаха, забиваха се остро в мозъка ми. Троп-троп-троп. Нищо друго. Влагата се всмука в роклята ми. Дъхът ми излизаше като призрачна пара пред лицето ми. Чувах собственото си забързано дишане.
— Нещо не е наред — казах бавно.
В същия момент непознато усещане изригна в мен. Обърнах се рязко и видях три тъмни фигури да изскачат от сенките на една рушаща се сграда. Спуснаха се светкавично към нас. Дъхът ми секна… Кръвожадни.
— Зоя, бягай! — изкрещях.
Чух писъка ѝ. Инстинктивно се пресегнах към нея и я избутах зад себе си. Нямаше време, вече бяха пред нас. Не можех да различа ясно очертанията им, бяха като едно цяло. Краката ми се бяха приковали към земята и единственото, което успя да ме изтръгне, беше ръката на Зоя. Тя ме задърпа трескаво след себе си и побягнах. Напрегнах мускулите си и се опитвах да се отскубна от заплахата, която ни гонеше. Въздухът се изпълни със злокобно напрежение.
— Ксения! — извика Зоя.
Стиснах ръката ѝ сякаш от това зависеше живота и на двете ни. Теглех я напред с всички сили.
— Няма да успеем!
— Повикай пазител, Зоя! — извиках ѝ. — Повикай когото и да е!
Мускулите на лицето ѝ трепнаха. Не смееше да затвори очи, но усетих напрежението в тялото ѝ.