Облакът прах над конвоя се задържа неподвижно във въздуха известно време, но постепенно започна да се уталожва. Когато двамата с Рану тръгнахме към паркираните автомобили, беше покрил всичко наоколо и въздухът заприлича на гъста сива пелена. Мощният фар на мотора едва успяваше да пробие мъглата. С наближаването си чувахме могъщия рев на двигатели. Единични изстрели проблясваха за кратко в гъстата прашна пелена, а по-големите автомобили изглеждаха като сенки, които изведнъж изникваха пред нас от мрака.
Всички страшни бандити, които бях виждал по екраните в документални филми, спортни програми или филми на ужасите, се бяха събрали на едно място. Какви ли не истории, каквито може да тръгнат само от място като това тук, до една преразказани от неочевидци. Женската банда „Любезните момчета“ с раирани костюми и бомбета или разбойниците от „Илектрик Съркъс“. Тук бяха и подобните на вампири, в буквалния смисъл, „Зли духове“. Войнстващите богомолци от Първа баптистка църква от Остин, щата Тексас, с костюмите си в пастелни цветове, маски от мъртва кожа и бронирани автомобили си бяха спечелили печална слава покрай своята водачка, серийна убийца. Реших, че ако Бък и Гиби можеха да отидат някъде, щяха да изберат именно това място, за да са сред земляци. Предполагам, че щях да ги заваря облечени като южняците селяндури от бандата на команчеросите неудачници. Но каквото и да разправяха за този конвой, бяхме останали живи в Ню Йорк, въпреки че за малко да ни убият, така че едва ли тук щеше да е по-лошо, отколкото на нефтените платформи.
За мое голямо неудоволствие само след час вече висях гол, здраво овързан, на някакъв метален кръст, прикрепен за задницата на бронирано бъги, от онези, дето се карат из дюните. На покрива му някой беше изрисувал несръчно стилизирана свастика. Веднага бяха разбрали, че не съм от техните хора.
Двамата с Рану бяхме успели да преминем кръга от паркирани автомобили и да влезем в импровизирания град. Тук имаше всякакви офроуд автомобили, каквито човек можеше да си представи, повечето от които все още се движеха из улиците, образувани от палатките и паркираните автомобили. Завихме, за да дадем път на някакъв камион чудовище, въпреки че можехме преспокойно да минем между огромните му гуми, и едва не се блъснахме в бронирана кола със задни гъсенични колела, която приличаше на допотопна машина отпреди времето на Последния човешки конфликт. Върху бронирания покрив беше изрисувано блатно чудовище от популярен анимационен филм. Навсякъде се носеше миризма на горящ спирт, а ревът на мощните двигатели озвучаваше гледката подобаващо.
През гъстата пелена от слягащ се прах видяхме, че всички племена бяха излезли на открито. Онези, които разполагаха със защитна екипировка, се бяха потрудили сериозно да демонстрират върху нея своите цветове и принадлежност. Имаше и много, които не притежаваха такава, защото така бяха решили или защото бяха бедни. Изглежда, че програмите на сензорните кабинки и видеоматериалите бяха доловили до голяма степен същността на хората, съставляващи Подвижния град, наречени мутантите от пустошта. Горчивата истина бе, че на света имаше толкова много деформирани и тежко болни хора. Те бяха истинските мутанти.
Бяхме чули писъци и изстрели и дори бяхме видели стрелба от движещ се автомобил, което ми се стори нелепо на подобно място. Но Подвижния град не беше хомогенен. Състоеше се от множество разпръснати и настроени една срещу друга групировки, които някак си успяваха да пътуват заедно. Гледахме да не се набиваме на очи. Населението на града наброяваше между осемдесет и сто хиляди души, така че щеше да мине доста време, преди да открием Бък и Гиби, освен ако не извадехме невероятен късмет. Но като начало трябваше да опознаем разположението на обектите наоколо.