— Какво ще кажеш да се разделим — предложи Рану. — Ще покрием по-голям периметър.
— Тогава един от нас ще върви пеш. — В този миг чухме писъците на някакъв мъж, когото влачеха привързан с верига за мотоциклет на четири колела, а корозивният прах смъкваше кожата му. — Не ми изглежда най-доброто място за пешеходци.
— Ти вземи мотора, аз ще повървя — каза Рану.
Намерихме каравана, боядисана в крещящи цветове, която изглеждаше така сякаш беше пуснала корени за момента. Използвахме я за отправна точка, доколкото човек можеше да има такава на подобно място. Запаметихме местоположението. Все още беше твърде опасно да използваме джипиес.
— Среща пак тук след четири часа — казах.
— Как процедираме със съобщенията?
— Съвсем кратки, на всеки час. Използвай шифрите, които Езичника ни даде. Пращаш на мен, а после на Мораг и Езичника, нали?
— А ако загазим?
— Веднага пращаш на мен или аз на теб, но първо опитай да се измъкнеш през вражеската линия. Някои от тукашните банди са много добре организирани и разполагат с доста добри хакери. Не можем да излагаме останалите на риск — добавих аз.
— Ясно.
Като че ли думите ми го поуспокоиха.
— Какво оръжие имаш?
— Кукрито и един револвер. Колкото да разузная набързо.
Кимнах. Аз носех пистолетите си и автомата, прикрепен отстрани на мотора. Погледнах нагоре и него вече го нямаше. Беше се изгубил в слягащия се прах.
Бях проявил немарливост; нямаше друго обяснение. Бях ги забелязал почти веднага. Носеха поовехтели, но добре поддържани екипи за радиационна защита. Бяха покрити с прах, черни на цвят, с изрисуван червен кръст отляво на гърдите, над сърцето. Човек трудно можеше да не ги забележи. Бяха започнали да ме преследват с един камион чудовище, тежко брониран и украсен с техните цветове. От него стърчаха коварните шипове на метални отпадъци и дулата на картечници. От камиона щях да избягам без проблем. Повече ме притесняваха охраняващите го мотоциклетисти, както и това, че те несъмнено познаваха по-добре от мен разположението на Подвижния град за през нощта.
Дотолкова бях зает с мисълта за преследвачите си, че не бях забелязал кога бяха излезли пред мен. А трябваше, макар че мястото гъмжеше от хора, така че не можех много да действам. Дори и да бях пуснал термографа, щях да видя очевидното — стълпотворение от хора и загрели двигатели. И все пак, ако бях внимавал, това нямаше да ми се случи. Джиповете се спуснаха към мен от двете страни на кръстовището отпред. Стрелците им бяха достатъчно добре обучени, за да ме неутрализират. Успях да се измъкна от първата мрежа. Втората само ме закачи, но аз успях да видя сметката на един от тях, като с мастодонта го застрелях в главата. Третата мрежа ме улови и те пуснаха през нея толкова силен ток, че системите ми напълно отказаха. Надявам се поне да съм им причинил колосална енергийна загуба. Докато пускаха ток през мен, не ми остана време да известя Рану, че съм в беда, а по-късно, когато бяха изключили тока, вече бях изпаднал в безсъзнание.
Наричаха ги Бранниците. Монашески орден от скинари, прогонени от комуната си в Орегон, които впоследствие се бяха присъединили към Пътуващия град. Отне ми известно време, докато разбера смисъла на скинарската свастика. Те бяха нацисти — представители на политическа идеология от времената, когато хората са носели пречупени кръстове, която проповядваше господството на бялата раса — колкото и абсурдно да звучи. Тази идея отпреди времето на Последния човешки конфликт беше станала причина за ужасни войни и кръвопролития. Изненадах се, че все още някой изповядваше подобни убеждения. Предполагам, че в тежки времена като сегашните хората трябва да намерят нещо, за което здраво да се хванат, и да се опитат да намерят смисъл в него. Дори и идеалът им да е остарял, измамен и безсмислен. Освен това не вярвах да са разбрали, че съм една четвърт тайландец, затова наистина не проумявах защо ме бяха нарочили.
Трябва да призная обаче, че знаеха как да обезвредят противника си. Бяха стегнали със скоба гръбнака ми, с което на практика ме бяха парализирали. Бяха ме съблекли чисто гол и бяха взели екипировката ми, но като изключим това, бях в доста добро състояние. Само дето се чувствах засрамен и меко казано, бесен на себе си. Бях опитал да изпратя съобщение на Рану, но усетих, че бяха сложили инхибитор в един от куплунгите ми.
Скинарите си бяха направили нещо като собствен лагер. Бяха заградили няколкото огромни бронирани каравани с ограда, по която течеше електрически ток и която завършваше с програмирана бодлива тел от бръснарски ножчета. Бяха приложили още няколко мерки за сигурност и патрулираха из пространството доста професионално. Обаче на мен ми се стори, че много малко от тях, или никой, бяха служили в армията. Бяха изпълнени с омраза деца, които си играеха на войници. Винаги съм се чудел защо хора като тях не постъпваха на военна служба. Щом така и така имаха потребност да се въргалят в говната на изтъканата от омраза псевдовоенщина?