Всичко това ми се струваше напълно безсмислено. Насекомоокият можеше да ме разглоби за чаркове, можеше дори да продаде плътта ми. Вместо това той ме караше да страдам, без изобщо да разбирам защо. Не след дълго това, което висеше на металната конструкция, закрепена за бъгито, не бях вече аз, а парче страдаща плът, лишена от по-висшите форми на разсъдък. Лишен от разум ранен звяр, повредена машина. Тялото и разумът взаимно се изключваха, неспособни взаимно да се припознаят, нестигащи по-далече от електрическите импулси, подавани от пищящите нервни окончания. Исках да изгубя съзнание, но всеки път, когато опитвах, болката в гърба и ръцете ме разтърсваше и аз отново се свестявах.
И наистина, последното нещо, което запомних и което ми се стори съвсем реално, беше чувството на паника, едно съвсем познато човешко усещане, когато бъгито пристъпи с няколко сантиметра ръба на огромния кратер. Почувствах, че ще се преобърнем, но шофьорът, екипиран в облекло за радиационна защита, успя да задържи автомобила и ние се спуснахме във вътрешността на кратера под неголям ъгъл, оставяйки зад себе си облак от нагорещен прах. В средата на огромния кратер се беше събрало езерце от червеникава течност, чието предназначение не можах да отгатна.
18.
Подвижния град
Гласът на Шаз, който повтаряше координатите ни и молеше, не, умоляваше за незабавното ни евакуиране, не спираше да отеква в съзнанието ми. То беше по-снажно от Берсерките; движенията му бяха по-грациозни и видът му повече се доближаваше до човешкия — повече приличаше на нас. Но имаше нещо, което не позволяваше да гледаш право в него. Заради това то оставаше неразбираемо, упражняваше нещо като ефект на мимикрия, който оказваше влияние дори на фините ни оптични прибори. Огън, на прицел, огън, на прицел, огън, бий, презареди. То пристъпваше невъзмутимо, куршумите ни рядко го уцелваха, а няколкото пъти, когато наистина успяха да го докоснат, то сякаш се отдръпваше леко назад, за да направи следващата крачка.
Мадж беше първият пострадал. Той беше зад нещото, струва ми се, а може и той да беше отпред, а ние отзад. Все тая. Виждах премигващите пламъчета от дулото на неговия калашников, но изведнъж извънземното се пресегна към Мадж и нещо черно, остро и отвратително на вид се откъсна от него с висока скорост, като продължи да се ускорява. Автоматът „Калашников“ се разпадна в ръцете на Мадж, а самият той полетя във въздуха. Стори ми се, че горната лява половина на тялото му се опита да се отдели. Той като че ли се задържа във въздуха цяла вечност, а аз продължавах да го зяпам, замаян от изкуствено изострените рефлекси, бойния наркотик и амфетамините. Накрая тупна на земята и не помръдна.
В следващия миг нещото беше изчезнало. Шаз беше без глава, а от врата му избликна червен фонтан, след което се свлече на колене и се просна на земята по очи. В главата ми продължи да отеква молбата му за незабавното ни евакуиране. Изстрелях останалите патрони в празното пространство над тялото му.
То стоеше до мен. Извърнах се с лице към него. Държеше главата на Шаз. Не знам защо си помислих, че я разглежда с тъга, опитвайки се да си отговори на някакви въпроси. Не знам как изобщо можех да си позволя лукса да мисля за това, нито откъде ми беше хрумнала подобна мисъл, но не можех да се отърся от това усещане.
Главата тупна на земята, забравена. Автоматът ми избухна тутакси, когато то го помете с ръката си, подобна на лапа с остри нокти — сякаш не съществуваше. Без никакво видимо усилие през една от твърдите плочки на моя нагръдник извънземното проби втвърдяващия се инерционен костюм отдолу и подкожната броня. Усетих го вътре в себе си. Въпреки тренировките, подготовката и бойните наркотици, в мига, в който ръката му се разклони на хиляди пипала, които започнаха да тършуват из гръдния ми кош, ме обзе паника.
Грегър беше във въздуха. Не съм сигурен, че разбирах какво става. Огънчето от дулото на неговото оръжие ми се видя най-приятната гледка, моя опора в този миг. Куршумите сякаш разплискаха вълнички по повърхността на тъмно езеро. Грегър успя да приклещи някак си втвърдилото се междувременно същество и го събори на земята. Ръката се изплъзна от мен. Докато се приземявах грубо в калта, хрумна ми нелепа аналогия — множеството тънки, полюляващи се пипала, в които се беше изляла течната плът на извънземното, ми заприличаха на морска анемона. Изобщо не знаех какво да предприема.