— Не знам! Мамка му, бях изгубил съзнание! — крещи Мадж.
— Искаш да знаеш? Сега ще разбереш! — пищи нечий глас на ръба на истерията, но това не е Мадж. Изведнъж образите пред мен стават силно релефни. — То е вътре в него. Напъха се вътре насила!
Осъзнавам, че аз съм този, който пищи, въпреки че съобщенията по командната свръзка са почти безгласни. Всъщност направо плача, но без сълзи, няма как да има сълзи, когато вместо очи имаш изкуствени лещи. Изваждам вяло лазерния пистолет на Грегър и се прицелвам в Берсерките, които все повече се приближават към нас.
Всичко замира. Взрив от много ярка светлина. Синкавобяла. На фона на кръга ярка светлина двамата с Мадж приличаме на силуети, а земята сякаш иска да се изкачи до небето. Тишина. После някакъв пронизителен звук и изведнъж настава шумотевица. Писъците от мен ли идват?
В следващия миг стоя обгорен, покрит с мехури, но успявам да се задържа на краката си, насред поле от кафяво стъкло. До мен Мадж, на колене, плаче. Не вярвам, че може да каже защо. Шум от кацащ военен хеликоптер. Подобаващо мрачни акорди на китара, така и не успяват да ме разтърсят кой знае колко. Обръщам се и тръгват натам. Ролистън и Джоузефин Бран скачат от машината с неподозирана от мен енергичност. Ролистън бързо стига до Грегър и започва да го оглежда. Това не ми харесва и насочвам лазерния пистолет кът него. Някой извиква. Усещам миниоръдията на хеликоптера да се завъртат към мен. Те вече се задвижват, готови за стрелба. Пръстите на Бък са върху грифа на китарата; никога не съм го виждал толкова напрегнат. А едно от най-големите страшилища, които познавам, стои насреща ми и ме държи на мушка с лазерната си карабина.
Мадж е до мен, насочил лазерния си пистолет, но каква полза — как бих могъл да застрелям Ролистън? Като че ли Мадж ми казва нещо. Ролистън вдига Грегър, мята го с лекота на раменете си и тръгва кът хеликоптера, където лежи нещо, което прилича на малък стъклен ковчег. То не е мъртво, мисля си, и тутакси се поправям: той не е мъртъв. По-късно разбирам, че е била камера за изолиране от биологично замърсяване.
Грегър лежи в ковчега. Мадж ме издърпва към хеликоптера и ми казва, че се прибираме у дома. Заминавате си от Голямо куче 4. Но докато приближаваме машината, оръжията продължават да стърчат към нас и да ни държат на прицел. Не ни пускат да се качим. Държат се делово и учтиво, но въпреки това не ни пускат при тях. Аз съм искрено учуден, че Мадж има сили да води този безсмислен спор и да крещи на хората в хеликоптера, докато въздушната вълна от неговото излитане ни отхвърля назад.
Гледката на отдалечаващия се в посока на Сириус А хеликоптер е всъщност много красива, докато машината се издига могъщо и съвсем близо до хоризонта. Разбирам, че независимо от нещото вътре в Грегър, не искам Ролистън да отведе приятеля ми далече от мен. Иска ми се да го бях застрелял — Грегър, не Ролистън — в главата, със собствения му лазерен пистолет.
Свестих се и извиках. Никой не се впечатли. Надявах се скоро да умра, защото не исках да търпя тези мъки още един ден. Продължавах да вися от металната конструкция и да гледам надолу към скинарите, които се суетяха около мен по техните си задачи, вятърът люлееше тялото ми, а аз издавах нечовешки звуци.
Портата се отвори и някой мина през нея. Носеше дъстер за радиационна защита, подобен на този, който и аз носех преди това. Имаше и шапка с широка периферия и маска, от която висяха фетишистки амулети. От шапката се подаваха расти, които стигаха до средата на гърба. Това значеше нещо. Мъжът отиде при групичката скинари. Започнаха да разговарят и човекът с растите извади от джоба на дъстера си малка торбичка. Опитах се да издам някакъв звук, който бих могъл да опиша единствено като гърлен рев. Скинарите и мъжът с растите и дъстера погледнаха нагоре към мен. Той се приближи и аз го познах. Въпреки усещането, че ми бяха смъкнали кожата, въпреки че почти не се чувствах човек и определено имах по-големи тревоги в момента, бях изненадан от силния си гняв към Гиби.
— Джейкъб?
Значи, все още си личеше кой съм, помислих с облекчение. Насекомоокият излезе от подвижната щабквартира. Наблюдаваше ни внимателно. Гиби се обърна към скинарите, с които преди малко беше разговарял.
— Трябва да убиете този тип — каза той.
Мога да се закълна, че долових известна паника в гласа му. Скинарите поклатиха глави и вдигнаха рамене — жест, подобаващ на изпаднали в беда дребни апаши.