— Мамка му. Сам ще го направя.
Пилотът разтвори полите на дъстера. В ръката му се появи допотопен пистолет „Колт Нейви“, 44. калибър, към който беше прибавил компютърно управление, беше сменил някои части и беше добавил съвременни патрони. Насекомоокият вървеше към нас. Гиби дръпна предпазителя на револвера без нужда. Така беше по-добре.
— Спрете го — заповяда насекомоокият.
Един от скинарите сграбчи Гиби и смъкна ръката, която държеше пистолета. Насекомоокият отиде при пилота, когото държаха здраво, и го зашлеви толкова силно, че събори слънчевите очила и маската на Гиби. Главата му се завъртя от силата на удара. Когато отново се обърна към мен, видях лещите, които бяха заместили очите му, и гнева в тях.
— Кой е този? — настоя да узнае насекомоокият, имайки предвид мен.
— Да не си полудял, Месер? — попита Гиби и се облещи насреща му.
А, значи, нацисткото копеленце си имало име. Месер, не е зле да го запомня.
— Попитах те нещо — каза Месер заплашително.
— Пусни ме — отвърна Гиби.
Месер кимна на скинарите, които го държаха. Те го пуснаха, но продължиха да го държат на прицел. Гиби върна обратно предпазителя на пистолета и го сложи в кобура си. После ме посочи с пръст.
— Или го убийте, или ние ще се погрижим — каза с провлечения си южняшки акцент.
— Кой си ти, че да… — започна Месер, но Гиби отправи към мен един последен поглед и си тръгна. Беше уплашен.
Ту идвах в съзнание, ту пак се унасях. Но вече не изпитвах болки.
— Аз мислех, че са свалили само кожата.
Глас, който ми беше познат от много отдавна. Намирах се в стая, която приличаше на изкуствена пещера, изрисувана с магически ултравиолетови символи, оборудвана като лекарски кабинет. Над мен се носеха някакви песнопения на език, който не разбирах, въпреки че хващах по някоя и друга дума. Целият бях изрисуван с кръв и над мен някой тракаше с разни шумолящи неща. А върху кожата, която беше смъкната до броня, бяха нарисували нова.
— Дадохме му доста силна доза — каза нечий глас с много силен акцент, който при други обстоятелства бих могъл да разпозная.
— Не можете ли да му помогнете? — попита Мораг с тревога в гласа си.
Опитах се да произнеса името й, но прозвуча така, сякаш някой се давеше до смърт в собствените си лиги.
— Ако подменим всичките му системи, обеззаразим вътрешните органи и прелеем кръв, тогава може би да. Ако разполагахме с такива центрове, жителите на Пътуващия град щяха да бъдат в цветущо здраве.
Акцентът беше от Карибите, казах си аз, горд, че най-после бях успял да го определя.
— Ами в Ню Йорк? — попита тя.
— Проверих и там. Дори Балор не разполага с такова оборудване — отвърна първият глас.
Това беше Езичника, и него го познах. Изведнъж ми се догади.
— Какво искаш да направим? — попита отново гласът със силния акцент.
— Да го закърпите и да го изправите отново на крака — заяви убедено Мораг.
— Защо просто не сложим край на мъките му? — рече Езичника.
„Разкарай се, глупако. Ще ти дам аз един край на мъките ми.“
— Правете каквото ви казвам — каза Мораг.
Почти не помня какво се беше случило. Спомням си хората, но успях да възстановя липсващите моменти от записа, който Мадж беше направил. Беше решил, че непременно ще искам да видя как ме бяха освободили. Имам спомен за Мадж, който пристъпваше като дрогиран, с автомат „Калашников“ пред себе си. След това си спомних Езичника с неговата тояга, който най-после бе заприличал на древния Друид, какъвто очевидно искаше да бъде. Помня и госпожа Тилуотър, с лилавия костюм с пола, много елегантна, типичната героиня от едновремешните сапунки и ситкоми — жена от предградията с майчински вид — само дето тази беше пъхнала в полата си одраната кожа на лицето на последната си жертва. Служила като офицер при американските рейнджъри, но после разпънала на кръст на Проксима от Кентавър цяла колона бежанци, задето отказали да помогнат на взвода й да удържи една от Техните атаки. Уволнили я дисциплинарно, полежала в затвора известно време, обаче поради някаква причина я освободили, та сега ръководеше Първа баптистка църква от Остин, щата Тексас. Разбира се, не можех да забравя и Големия Неон — Татенцето, и Малкия Неон — Мъника.
Татенцето се беше издокарал от главата до петите с лъскав гробарски костюм. В плитчиците на косата си беше вплел премигващи чипове, които оставяха във въздуха фрактални светлинки при всяко движение; върху едното си око носеше светещ в тъмното ултравиолетов монокъл. И той като Езичника имаше тояга, но неговата беше по-скоро жезъл, който изпускаше бледосиня луминесцентна светлина.