Рану кимна и аз се трогнах от жеста му.
— Тая няма да стане — намеси се Татенцето.
Мадж не се обърна, но едното му око се завъртя към главатаря на бандата.
— Те ще умрат преди моя приятел — натърти Мадж. — А аз ще снимам най-подробно. След това, ако искаш, можем да ти пуснем записа.
— По дяволите — рече Езичника. — Татенцето страшно ни помогна. Не може ли да проявиш малко уважение?
— Аз пък си помислих, че ще му направим услуга. Защо ми се стори, че Бранниците не казаха и една добра дума нито за него, нито за хората му? — каза Мадж.
Беше започнал да се изнервя. Аз отпих от уискито. Беше добро, меко и изгаряше приятно вътрешностите ми. Погледнах към Езичника и Татенцето. Сега разбрах защо Мадж и Рану не бяха стреляли, когато дойдоха да ме освободят.
— Да, но те са от Пътуващия град, а вие не сте — каза Татенцето.
— Доколкото видях, по улиците на Пътуващия град се води война, по дяволите — възмути се Мадж.
Татенцето вдигна рамене.
— Повече от една дори. Това е град и като всеки друг град и ние имаме социални проблеми. Въпреки че най-голямата причина за смъртността при нас са катастрофите, не войните между бандите. Но няма значение. Можем взаимно да се изтрепем, така е. Ако нещата излязат от контрол, вземаме мерки, обаче ненавиждаме някой отвън да ни заплашва — заяви той с хладна категоричност.
Мадж огледа всички присъстващи и каза:
— Не говориш сериозно, нали?
— Мадж — казах внимателно, — Езичника е прав. Татенцето ни помогна. Той извърши куп гадости, без изобщо да е длъжен, и ние сигурно сме му създали доста неприятности — добавих и погледнах Големия Неон. Той се усмихна. — Освен това той е един от съзаклятниците на Езичника в конспирацията за направата на „Бог“, нали така?
Езичника се опита да каже нещо; Татенцето изобщо не реагира. Мораг погледна нагоре към него, но вече с други очи.
— Вярно е. На драго сърце ще върна Обатала в царството му и ще танцувам в негова чест — каза Татенцето.
— Ти беше една от забулените фигури в Дайнъс Емрис — отвърнах аз.
Той кимна.
— Можеше да ми го кажеш по-рано, Езичник — каза Мадж.
— Не е искал да рискува, като разкрие един от познатите си, не съм ли прав?
— Имах пълното основание — рече Езичника.
— Езичника е прав — обади се Мораг.
— И защо? — попитах, опитвайки се да запазя самообладание.
Ако Езичника се беше свързал с Татенцето от самото начало, нещата щяха да се развият по съвсем друг начин.
— Над Пътуващия град непрекъснато прелитат разузнавателни дронове — каза Езичника.
— Мамини синчета? — попитах. Той кимна. — Е, да, много сме близо до границата със Съединените щати.
— Има и нещо друго — добави той и погледна към Татенцето.
— Ти не си единственият заловен в града в последно време бивш войник от специалните части — каза водачът на бандата.
— Хора на Ролистън? — попитах.
— КИ — отвърна Рану.
— Сигурен ли си?
— Поне двамата, които се разпаднаха, бяха такива, или поне преди да се разпаднат на съставните си части — рече Татенцето. Рану потръпна нервно. — Но ние не се намираме в Ню Йорк — продължи Големия Неон.
Искаше да каже, че нито може, нито ще иска да ни защити, както направи Балор. Не можех да му се сърдя. Изпълзях от леглото и започнах да се обличам. Не ми беше чак толкова зле, само дето още ми се гадеше.
— Пич, не трябва ли да лежиш в леглото? — попита Мадж.
Погледнах го и се ухилих.
— Ще трябва яко да се надрусам.
Госпожа Тилуотър не спираше да приказва, но аз малко се смущавах да я помоля да замълчи. От време на време вмъкваше в най-баналния разговор на злободневни теми разни садистични описания. Някои хора имат този навик, за да се опитат да ти изкарат акъла, но не мисля, че това се отнасяше за нея. Имаше нещо сбъркано в тази жена.
Возех се на седалката до нея. Татенцето я беше помолил да ни заведе при белите бедняци на Пътуващия град. Отначало леко го смъмри, но после прие. Предпочетох да пътувам с нея, защото започваше да ми писва от състрадателните физиономии на Мораг, Езичника и дори на Рану.
Бях се оказал прав — Гиби и Бък се подвизаваха в средите на една банда киберселяндури — всъщност най-голямата и най-влиятелната — „Команчеросите неудачници“. Госпожа Тилуотър ни водеше при тях. Те бяха напуснали града и се бяха оттеглили сред останките на Трентън. Бяхме се издокарали като за среща. Госпожа Тилуотър носеше защитно облекло в лилаво, което явно беше любимият й цвят. Беше се окичила и с няколко скалпа. Аз се возех в нейния брониран автомобил комби. Зад нас Мораг караше мотора, а Рану, Езичника и Мадж я следваха със спортната кола.