— Сред останките на градовете по Пътищата на смъртта все още се срещат диви племена — разказваше госпожа Тилуотър, докато пътувахме към Трентън. — Истински диваци. Острят зъбите си, обличат се в човешки кожи, самите те почти не приличат на хора.
Аз я погледнах. Ако се абстрахирах от изкуствените приспособления, куплунзите на тила и изкуствените очи, тя по нищо не се различаваше от жените от матриархата в предградията. Малко прекаляваше с грима, но иначе беше умерено привлекателна за жена на една определена възраст и като че ли отделяше много време, за да докара този обезоръжаващо тривиален външен вид.
— Разправят, че някои от тях били човекоядци — подметнах, но само защото бях сигурен, че ще мога да се защитя, ако нещата отидеха твърде далече.
Тя дори не трепна.
— Вярно е, но те не знаят как да приготвят човешкото месо…
И тя започна да ми обяснява най-подробно как точно трябва да се готви човешко. Започнах да се притеснявам от насъбралата се в устата ми слюнка. Затова въздъхнах с облекчение, когато в далечината чух рев от двигатели.
Покрайнините на Трентън, или по-точно промишлената зона на града, бяха пострадали от експлозията на ядрена електроцентрала с малка мощност по време на Последния човешки конфликт. Кратерът, в който ме бяха замъкнали с бъгито, вероятно беше следствие от това. Почти цялото население на града беше загинало от ядрения взрив. Не след дълго, онези, които бяха останали живи, се бяха разболели от лъчева болест или бяха получили изгаряния. Градът като цяло беше много сериозно разрушен. Госпожа Тилуотър си проправяше път през грамади от срутени сгради, като нейният автомобил „четири по четири“ се оказа съвсем на място в тази обстановка. Малко се притеснявах за Мораг, но тя, изглежда, се справяше все по-добре с мотора. Край пътя порутени многоетажни сгради стърчаха на фона на неестествено червеното небе като щръкнали нагоре изпочупени пръсти. Повечето бяха изрисувани наскоро с графити със сложни абстрактни мотиви. Други представляваха рисунки по стените със стилизирани героични картини от живота на племената — ловни сцени най-вече. Повечето графити бяха доста красиви.
— Това тяхно дело ли е? — попитах, като посочих една от абстрактните рисунки.
Серийната убийца на седалката до мен кимна.
— Така маркират територията си. Рисунките по стените са минало — отвърна тя. — За бога, защо не вземат да свършат нещо полезно и да поразчистят малко?
— Да, чрез ред към прогрес — казах.
Госпожа Тилуотър ме изгледа.
— Господин Дъглас, запозната съм със сарказма, но предпочитам да не се принизявам чак до там, че да ми се налага да си служа с него.
Изведнъж ми домъчня за снизходителното съчувствено отношение на останалите. Опитах се да сменя темата.
— Местните племена няма да ни закачат, нали?
— Защо мислите така? — попита тя, искрено изненадана. — Та те нападат конвои, много по-големи и по-добре въоръжени от нас.
Обърнах се да погледна през задното стъкло към Мораг, която караше мотора, а пончото й се вееше на вятъра. Изведнъж ми се видя съвсем незащитена.
Завихме към развалините на нещо, което у дома наричахме общински жилища, а тук май им казваха жилищни блокове. Ставаше дума за огромни, грозни пространства, застроени с държавни жилища. Сега беше останала само купчина изоставени, рушащи се сгради. Най-отпред имаше огромна площадка, затрупана от развалини, зад нея — редици нискоетажни блокове, а още по-нататък — няколко грозни високоетажни жилищни сгради.
На площадката бяха паркирани множество най-различни автомобили — предимно спортни коли, с всевъзможни приспособления, всичките пригодени за офроуд. Имаше и пикапи, и микробуси, но много по-малко на брой, също с всевъзможни приспособления, и множество двуколесни и триколесни мотоциклети, повечето с дълга рамка или сглобени от резервни части, и само няколко супермощни мотора за цвят. Тук беше и допотопната кола със задни гъсенични колела с изрисуваното блатно чудовище от популярен анимационен филм върху бронирания покрив, която бяхме видели вечерта, когато пристигнахме в Пътуващия град. Всички автомобили имаха допълнителни приспособления. Аз бях зяпнал от възхищение. Усещах шума от различните двигатели като удар в плътна стена от звук. Изключих заглушителите. Исках да чувам този рев.