Устата на Бък беше разкървавена. Той изплю кръв и един зъб. Тълпата пак започна да става неспокойна.
— Мамка му!
Гиби погледна драскотината върху прясно боядисания резервоар и изрева:
— Убийте ги.
Оръжията отново бяха извадени.
— Бък, Гиби — каза госпожа Тилуотър, сякаш говореше на две непослушни момченца, което си беше точно така, — Татенцето и моя милост ще ви бъдем много благодарни, ако поговорите с Джейкъб и приятелите му.
— Ама вижте какво направи той с мотора ми! — изплака Бък.
Мадж не помогна особено, като продължи да се хили насреща му.
— Хей! — Госпожа Тилуотър се обърна към команчеросите. — Защо не оставим тези стари приятели насаме? — След това се обърна към мен и добави с много сладък глас: — Аз ще бъда ей там с приятелите на Бък и Гиби, затова искам да се държиш прилично. Разбра ли ме? — това, последното, прозвуча без капка от предишната сладост.
Кимнах и казах по мрежата за тактическа свръзка:
— Приберете оръжията.
Накрая дори Мадж прибра своя пистолет „Зиг“ в кобура.
— Хайде, елате насам — каза госпожа Тилуотър, сякаш ги канеше на пикник.
— Не мърдаме оттук — каза един от команчеросите. — Коя си ти, че да ни казваш какво, по дяволите, да правим?
Госпожа Тилуотър отиде при него, а той стърчеше над нея като върлина.
— Какво ще кажеш да дойда при теб довечера и да си поговорим? — каза и се усмихна.
Сигурен съм, че въпреки защитните очила, които носеше, видях, че мъжът стана бял като платно.
Накрая всички престанахме с мачо номерата и петимата останахме насаме с Бък и Гиби. Гиби поне се правеше на леко притеснен пред нас. Бък просто изглеждаше вбесен.
— Трябва да поговорим — обърнах се към двамата. Още щом отворих уста, Бък изфорсира двигателя на мотора и заглуши думите ми. — Това беше доста инфантилно — казах и както очаквах, той го повтори.
— Майната му. Да го застреляме и да изтезаваме Гиби — каза Мадж, докато заглушителите ми се задействаха, за да неутрализират давещия се рев на мотора.
— Само си губим времето — каза Езичника и моторът отново изрева.
— Не щем да говорим с вас. Разкарайте се и ни оставете на мира — каза Гиби.
Видя ми се доста уплашен. Но не мисля, че беше заради нас.
— Знаеш, че рано или късно, Ролистън ще ви открие — казах.
— Да, обаче заради тебе, тъпанар такъв — отвърна той.
— Той през цялото време знаеше къде сме — ядоса се Бък. — И няма да ни закачи, ако не се разприказваме.
— Все тая дали ще говорите с нас, или не. Той, така или иначе, ще ви убие — отбеляза Мадж.
— И какво от това? Ти да познаваш жив човек над четирийсет? — попита Бък.
„Ролистън вероятно е над четирийсет“, помислих си, но предпочетох да не изричам тази забележка на глас.
— Това не е причина да не говорите с нас — каза Мораг.
— Но не е и причина да говорим с вас — отвърна той. — Освен ако не искаш да си го отработиш, сладурче — каза той и се ухили.
Идеше ми да го ударя. А на Мораг й идеше да го срита. Притеснявах се, че насилието все повече започваше да й харесва. Накрая Бък успя да избегне ритника й. Мораг побесня, а Бък отново й се ухили.
— Може би няма да е зле да си мериш приказките… — започнах, но Рану изрита Бък с такава сила, че онзи тупна от мотора и падна на земята.
Изтръпнах, защото моторът отново беше одраскан.
— По дяволите! — изкрещя Гиби. В гласа му имаше истинска тревога.
— Благодаря — каза Мораг на Рану.
Бък с мъка се изправи на краката си, почервенял от гняв.
— Момчета, без грубости! — извика госпожа Тилуотър, която в това време вероятно си бъбреше с останалите команчероси за готварски рецепти или нещо такова.
Бък вдигна мотора и направи гримаса, като видя драскотината.
— Нямаме повече работа тук. Нищо няма да получите от нас.
— Вие сте ни длъжници — каза Мадж.
— Така ли? — попита Бък.
— По дяволите, та вие ни оставихте там да умрем.
— И на нас не ни харесваше — каза Гиби. — Но нямахме голям избор.
— И какво от това, мамка му? Това си е било за тогава. Аз съм го забравил — рече Бък.
— А дали набързо няма да си припомниш, ако се върна и те пречукам от бой с ауспуха? — попита Мадж. Ние го погледнахме. — Какво сте ме зяпнали? Само го заплашвам.