Бък отново натисна газта и каза:
— И бездруго някой ден всички ще си отидем.
— Да де, ама чак пък от ауспух? — рече Гиби, който беше малко притеснен.
Бък даде газ, потупа мотора и каза:
— Ето! За това става дума.
— Виж какво, и аз харесвам мотори и обожавам да ги карам — казах, като за момент се разсеях. — Но тук става дума за много по-важни неща.
— Не. Няма нищо по-важно. И понеже съм го разбрал, съм свободен човек — рече Бък.
— Да бе, знам я тая свобода — каза Мадж. — Свободата да умреш от рак, свободата да умреш от белодробни болести, да ти се родят деца с деформации и постепенно да изгниеш.
— Да бъдем свободни и да умрем от рак — това ни завеща Джон Уейн — каза Бък.
— Кой? — попитах аз.
— Заслужаваш да те нашибат с камшик — озъби се Бък.
— Ще можем ли да поговорим? — изнервих се аз.
Глупостите на Бък за това, да живееш свободно и да умреш млад, ме дразнеха не по-малко от опитите на Балор да се прави на воин. Зачудих се защо повечето хора, мъжете главно, трябваше непременно да си измислят някакъв шантав морален кодекс, за да могат да живеят.
— Може би трябва да поговорим, човече — каза Гиби. — Ние сме прецакани, така или иначе. Тези може и да са скапаняци, но Ролистън е страшен гадняр.
— Да, ама Ролистън не ми одраска мотора — каза Бък.
— Ако ни помогнете, има шанс, макар и малък, нещата значително да се променят така, че Ролистън повече никога да не създава проблеми — обади се Езичника.
— Значи, искаш да говориш с мен? — каза Бък. Аз кимнах. — Тогава вземай мотора и там ще говорим — каза той и посочи най-отдалечената многоетажна сграда.
20.
Трентън
Защо нещата вечно трябваше да стават по сложния начин? Защо трябваше да се състезаваш с някого, за да разрешите и най-дребните проблеми? Никой ли не искаше да живее спокойно? Взех едно хапче и още някакъв стимулант, за да се подготвя за надпреварата.
— Добре се наредихме — каза Езичника, а после се обърна към Мораг: — Наистина ли ти трябваше да го риташ? И то тъкмо, когато щеше да се разприказва.
Бях докарал мотора си при другите. Бък, Гиби и неколцина от техните приятели се бяха скупчили около машината на Бък.
— Май не сме слушали един и същ разговор — каза Мораг. — Значи, всички други може да се перчат, само аз не?
— Не всички, само Мадж — отвърнах, докато проверявах изправността на мотора си.
Биваше си я машината, но за разлика от тази на Бък не беше пригодена за състезания. Искаше ми се моят „Триумф“ да беше тук. Аз бях доста добър състезател и при условие че внимателно подбирах с кого се надпреварвам, се представях, общо взето, добре в Дънди, но ако Бък беше толкова добър с мотора, колкото и с хеликоптера, той ме превъзхождаше както с машината, така и с уменията си. Какво пък, може и да е забавно, казах си, докато оглеждах пистата.
— Рану го изрита — каза Мадж в своя защита.
— Да, това много помогна — казах.
— Той се държеше непочтително — отвърна Рану.
Мораг му се усмихна и го прегърна. „Мисли за мотора“, казах си наум, а после се обърнах към Рану:
— Ако нападахме всеки, който се държеше непочтително, нямаше нищо да постигнем, пък и щеше да ти се наложи да убиеш Мадж.
— Хей, говори за себе си. На твое място щях да му спукам задника още в Ню Йорк — рече много сериозно Мадж.
— Нали ви казах! — възмути се Мораг.
Приключих с подготовката. Мястото на старта беше рампа, която се изкачваше нагоре до покривите на нискоетажните блокове. Всъщност рампите бяха две — по една от всяка страна на улицата. Бък щеше да кара по дясната, за мен оставаше лявата.
— Хващам се на бас, че той си е избрал по-удобната — казах просто така.
Възседнах мотора и го изтиках до стартовата линия под звуците на бързи и тежки акорди на китара и тътен на барабани. Бък дори не си направи труда да ме погледне.
— Гледай да не прецакаш работата — каза окуражително Мадж.
— Какъв е стартовият сигнал? — попита Мораг, но в същия миг един от киберселяндурите стреля във въздуха и Бък изфуча нагоре по рампата и се качи на покрива.
Дадох газ, като ускорих толкова бързо, че едва успях да удържа мотора да не се изправи на задна гума. Когато стигнах горе, на около три етажа над земята, машината подскочи за миг. Но точно в този момент се наложи рязко да сменя посоката, за да не пропадна в някаква огромна дупка. Сигурен съм, че ако беше станало, зяпачите щяха да изпопадат от смях.