Препуснах с бясна скорост към ниска стена. Забелязах подпряната на нея метална рампа от дясната ми страна и рязко смених посоката, като успях да я изправя в мига, в който стъпих на наклонената плоскост. Полетях във въздуха, а когато се приземих, моторът подскочи на амортисьорите си. Видях Бък да отпрашва вляво пред мен. Покривът на нискоетажните сгради се явяваше скоростна отсечка. От мен се искаше само да избягвам разрушенията и дупките и да използвам рампите, които бяха подпрени на ниските преградни стени. Но само след миг изгубих Бък от поглед.
Смених скоростите и дадох газ, като по-голямата част от рампите преминавах, прелитайки над тях и приземявайки се върху амортисьорите с подскок. Понеже бях свързан с машината, успях да видя показанията на различните уреди върху вътрешния си дисплей и да усетя мощта й в главата си. Опитах се да си представя, че се сливам напълно с нея, както правех с моя „Триумф“, но това не беше моят звяр, а и далече не беше толкова елегантно конструиран.
Втурнах се към следващата стена, но извиках от ужас, защото видях, че покривът не продължаваше от другата страна. Озовах се върху спускаща се надолу рампа, опитвайки се да овладея мотоциклета, във вътрешността на сградата. Когато стигнах края на рампата, направих завой, за да избегна някаква вътрешна стена, а след това препуснах към следващата сред облак от гипс, като за пореден път едва успях да се задържа на мотора. Виждах пред себе си пистата, която криеше множество коварни участъци под формата на вътрешни стени и дупки в пода. Криволичех ту наляво, ту надясно, като се стремях да привеждам тялото си максимално надолу в тясното пространство. Не ми харесваше много усещането, че подът под мен поддава под тежестта на мотора. Но си казах, че и бездруго щях да умра, и натиснах газта. Приведох се ниско над една от дупките и видях, че продължаваше повече от два етажа чак до канализационните шахти. Извих на другата страна, а главата ми одраска вътрешната стена. Почти не го усетих. Зад мен част от пода се срути и аз почувствах как моторът се забави, но гумата успя да се закачи и аз се измъкнах напред. Когато се качих на рампата, която водеше нагоре, осъзнах, че се усмихвам. Подскочих във въздуха и излязох от вътрешността на сградата отново на покрива. Бях скъсил дистанцията помежду ни.
Наближихме някаква пресечка на пистата и аз натиснах газта. Качих се на рампата на скорост и се понесох във въздуха над главите на част от зяпачите, които нададоха радостни възгласи, когато и двамата прелетяхме и се приземихме на другия покрив — първо Бък, после и аз. Няколко автомобила ни следваха по земята; сред тях и нашата спортна кола.
Преградните стени на новия покрив ограждаха тесни ходове, дупките бяха закърпени и имаше малко трошляк. Препуснах още по-бясно с мотора си, доколкото успях да го прилъжа въпреки червените линии, които се появиха в зрителното ми поле. Това беше последната ми възможност да увелича скоростта. Очертанията на терена се размазаха пред погледа ми. Бях запазил достатъчно самообладание, за да съм сигурен, че нямах препятствия насреща си; останалата част от вниманието си насочих към рампата пред мен. На лицето ми грееше широка усмивка — нямаше и помен от гаденето, бях забравил напълно за белезите по главата, както и за това, че сутринта бях пикал кръв.
Качих се на рампата. Стори ми се, че се задържах във въздуха цяла вечност: всичко около мен забави ход, а многоетажната сграда изведнъж започна да се уголемява все повече и повече в зрителното ми поле. Разтърсващите удари, подскачанията, битката за овладяването на мотора — само да не загубя скоростта. След няколко секунди, дали имаше и толкова, се озовах в многоетажната сграда. Видях пред мен да се мержелее участъкът от пистата, който бяха проправили през сградата и бяха разчистили, метнах се върху поредната рампа и отново полетях във въздуха.
И така — от една многоетажна сграда на друга, като всеки път натисках газта, опитвайки се да поддържам максимално висока скорост. Но всеки път политах все по-високо и всеки път когато моторът се приземеше, подскачах, борейки се да се задържа върху него и да не се ударя в тавана. От време на време, когато карахме през сградите или летяхме във въздуха, си давах сметка, че Бък е от лявата ми страна — но всеки път ми се струваше все по-близо и по-близо.
Ето за какво ми служеха изкуствено изострените рефлекси — човек не можеше да се справи без напомпване. Затова се отличавахме от стадото. Бък май беше прав: това беше важното. Стъпи на земята, дръж нещата под контрол, дай газ, ускори, като нито за миг не се замисляш колко високо над земята прелиташ от сграда в сграда.