— Е, да чуем какво ще ни кажете — започна Мадж.
— Какво искате да научите? — попита Гиби.
— Къде е Макдоналд? — отвърна Мадж.
Бък го погледна, сякаш насреща си имаше кръгъл идиот, и попита:
— Откъде да знаем, по дяволите?
— Я по-полека — намесих се аз.
Като че ли от самото начало исках да чуя точно това, но може би отлагах момента, в който щеше да се наложи да взема някакво решение относно Грегър, затова попитах:
— Защо возехте Ролистън и Сивата дама?
— От разузнаването им бяха докладвали, че когато Нинджите нападнат, ще се опитат да заразят поне един от хората, с които се сблъскат — обясни Гиби.
— С какво ги заразяваха?
— Ти ми кажи — рече Бък. — Вие видяхте същото, което и ние, че и повече. Те като че ли заразяваха хората със самите себе си.
Беше прав.
В следващия момент Мадж попита:
— А Ролистън знаеше ли защо правят така?
Гиби сви рамене.
— Имаше какви ли не теории: някои смятаха, че е някакъв вид биологично оръжие, други, че е начин да Ги превземем или да се размножават… Знам ли? Не случайно Ги наричаме извънземни. Момчета, не мисля, че ще можем да ви бъдем от полза.
— Каква работа е имал Ролистън със заразен човек? — попитах аз.
Този път отговори Бък:
— Когато се разпаднат и от Тях остане само една локва, генетичният материал се прецаква и така разрушават сами себе си, вместо да се оставят да бъдат заловени. Ролистън беше решил, че ако заразят човек, някаква част от Тях ще остане невредима…
— И ще могат да Ги изучат — довърши мисълта Езичника.
Бък се изправи, отиде до задната част на колата на Гиби и отвори багажника.
— Някой иска ли бира?
Дори Рану изяви желание.
— Не разбирам — започна Мадж, докато ние отпивахме. — За какво му е притрябвало да моли двама изпаднали чекиджии като вас да го закарат?
Трябва да призная, че и преди се бях учудвал как подхожда към събеседниците си, имам предвид професионалния му подход като журналист. Не случайно никога не беше интервюирал известни личности или политици.
— Ами майка ти ни препоръча — каза Бък.
— Представям си как ви е препоръчала да се изкъпете, киртаци такива, но сериозно — защо му е притрябвало да използва янки?
— Защото ние, от 160-ти полк, сме много добри — отвърна Бък.
Това си беше самата истина. Но и Мадж беше прав: защо Ролистън беше прибягнал до чужда помощ?
— Пилотите от 47-ма ескадрила и ХЕК също са добри — казах, като имах предвид Хеликоптерната ескадрила на командосите.
Гиби въздъхна.
— Така е. — Бък го изгледа кръвнишки. — Но преди да ни прехвърлят към армията, ние бяхме към Военновъздушните и космически сили. Част от подразделението за специални операции.
— И какво от това? — попита Мадж.
Понякога наистина забравях, че той не беше военен.
— Ясно — включих се аз.
Мадж и Мораг се обърнаха към мен. Езичника вече беше разбрал, а на Рану изобщо не му пукаше.
— Те не летят само на граждански и военни хеликоптери, а са обучени да управляват и космически кораби — обясни Езичника.
— И разни други неща като десантни совалки — добави Гиби.
— Можели сте да управлявате космически кораби, но сте предпочели да летите с военни хеликоптери? — изумих се аз.
Космическите пилоти бяха далече по-уважавани. В крайна сметка пилотите на хеликоптери бяха, чисто и просто, таксиметровите шофьори на пехотата. Бък се изсмя презрително, а Гиби само се усмихна и каза:
— Да караш космически кораб, е пълна скука. Погледнеш наляво — черно, обърнеш се надясно — ха, още малко черно. Но да летиш на два метра над земята с над шестстотин оборота в минута, гледката на трасиращите куршуми и дрогата, която разпалва кръвта във вените ти — ето това е купон.
Бък кимна в знак на съгласие.
— Момчета, да не би войната да ви липсва? — попита Мораг.
Стори ми се, че Бък ще се засегне от думите й — повечето ветерани не обичаха този въпрос, — но вместо това той се усмихна.
— Не, обаче ми липсват играчките — отвърна и запали цигара, а аз успях да си открадна една от неговите.
— Ролистън карал ли ви е да излизате от Слънчевата система? — поинтересува се Мадж.