Местата за паркиране бяха кът и вероятно това бе повод за дрязги сред обитателите на сградата. Реших да оставя мотора си зад изкаляния пикап на парковата служба, но после се отказах. Вместо това направих оглед на автомобила. На дъното на каросерията открих издайнически следи от черна течност. Вече нямаше никакво съмнение: пазачът от парка беше пренесъл нещото. Продължих да се чудя обаче защо някои хора държаха опасна извънземна машина убиец в дома си? Може би защото не можеха да си позволят домашен любимец. Кой ли можеше?
Докато се качвах по стълбите, прецених, че мастодонтът ще има по-добър психологически ефект върху пазача и по-добър балистичен ефект върху Нинджата. В данните за служителите на парка, които получих, се казваше, че този пазач бе някой си Мортън Реймънт, който живее с приятелката си Джой Свердлов. Термографът показа присъствие на два топлинни източника с човешки ръст в жилището. Не беше възможно топлината да идва от Нинджата. Това не значеше, че той не е в апартамента, а че не бях в състояние да го визуализирам. Въпреки че и Реймънт, и Свердлов изглеждаха живи, което само по себе си беше обнадеждаващо.
Запромъквах се тихо по алеята и стигнах до тяхното жилище. Взех в ръка незаконната горелка за ключалки, която притежавах. Наострих слух и се спрях да послушам, като усилих и филтрирах приглушените гласове, които достигаха до мен през тънките като вестник стени, докато успея да различа думите им.
— … Ами ако властите се доберат до мен? — каза мъжът с местен акцент, макар и на добре образован човек, и аз предположих, че това бе Реймънт.
— Вече е късно за това, миличък — да беше помислил преди да натовариш онова нещо в пикапа — това сигурно беше Свердлов, вероятно родена тук, но от родители емигранти, защото в говора й съвсем ясно се долавяха остатъци от източноевропейски акцент. — Виж колко много пари имаме и помисли за всичко, което можем да направим с тях.
— Как? Това са мръсни пари. Не можем да ги декларираме — изхленчи ужасѐн Реймънт.
Дори се почудих как човек като него е имал куража да натовари потенциално опасна извънземна форма на живот в каросерията на пикапа си. Аз по-скоро бих я направил на пихтия. Пъхнах горелката за ключалки в процепа за магнитния ключ на апартамента.
— Можеш да направиш куп неща с мръсни пари — даже можеш да си набавиш благинки, които иначе не би могъл — продължи жената.
Вмъкнах се в жилището. Оказа се тясна кутийка. Двамата стояха край масата, имитация на чамова дървесина, в помещението, което служеше едновременно за трапезария, всекидневна и кухня. Върху масата бяха разхвърляли купища мръсни банкноти. Реймънт, все още в униформата на пазач на парка, гледаше неспокойно към тях. До него, с бляскащи от алчност очи, стоеше Свердлов. Никой от двамата не ме чу да влизам, въпреки че стояха срещу вратата. Това бе добър знак. Значи, още не бях съвсем за изхвърляне.
Реймънт вдигна очи, когато казах:
— Какво, да не би да не е така?
После, при вида на насоченото срещу него огромно дуло, изгуби контрол над пикочния си мехур. Дори не успя да посегне към автоматичния пистолет в кобура, запасан на хълбока му.
Свердлов бе направена от по-устойчив материал. Тя се хвърли към оръжието за лична защита на апартамента, което се намираше на една полица на стената. С левия си юмрук я сграбчих за брадичката, вдигнах я от земята и я запратих върху малкото двуместно канапе в другия край на стаята, което се строши под тежестта й. Тя се изправи, впила в мен кръвнишки поглед; приличаше на подивяла котка и беше обезумяла от гняв. Явно бях насочил пистолета не към когото трябва. Затова завъртях дулото на мастодонта към нея.
— Това тук — казах аз и кимнах към револвера — може да прави и други неща, освен да пробива стени, а пък аз дори мога и да виждам през тях. Разбрахте ли ме?
Момичето кимна, а Реймънт едва помръдна.
Преместих се в тясната спалня и щом се скрих от погледа им, младата жена започна да се придвижва към оръжието за лична защита. Отново надникнах от спалнята и тя замръзна на място.
— Искаш да те очистя ли? Ей, сладурано, кротувай, мамка му — извиках й аз.