Така беше. Ролистън беше дал заповед да ни зарежат там.
— Това го знам. Кажи ми за Грегър.
— Та искам да ви кажа, че както хеликоптерът, така и транспортната совалка бяха оборудвани за превозване на биологично опасни материали. Те бяха подготвени за онова, което се случи с вашия приятел.
Хвърлих цигарата на земята, като се опитах да сподавя кашлицата, ако не ми харесаше това, което щях да чуя след малко. Почувствах се много изтощен; скоро щеше да се наложи да взема още някакъв стимулант.
— А къде закарахте Грегър? — попита Мадж.
— На „Сол“, сондата на Атлантида — отвърна Гиби. — Качихме целия кораб на най-големия товарен асансьор на Земята.
— И това беше последният път, когато видяхте Грегър? — попитах.
Гиби кимна. Забелязах разочарованието по лицето на Мадж. Това, което бяхме научили, още не значеше нищо. Сондите бяха складове, свързани с цялостната транспортна инфраструктура на Земята. Ако Грегър все още беше жив, можеше да е навсякъде. Езичника въздъхна и каза сдържано:
— Дайте ми точния ден и час.
— Може ли да ти послужи за нещо? — попитах.
— Може би.
— Искаш ли да ти помогна? — каза Мораг.
— Ще трябва само да се пресее доста информация, дори няма да се наложи да хаквам каквото и да било, така че ще бъде доста скучна работа.
— Така или иначе, и на това трябва да се науча.
— Това ли е всичко? — попита Мадж.
Очевидно беше ядосан. Бък и Гиби помислиха малко, но като че ли негласно стигнаха до едно и също решение.
— Не съвсем — рече Бък.
Всички се обърнахме към него и зачакахме.
— Продължавай — подканих го аз.
— Виж, човече, най-вероятно вече не можеш да помогнеш на твоя приятел. Защо ни тормозиш? — попита Бък.
— Глупав въпрос — обади се Рану.
Посочих с пръст Гиби.
— Ако някой свали него в горящ хеликоптер, какво ще направиш?
Бък кимна.
— Макдоналд може би все още се намира на сондата, или поне със сигурност знам, че са го държали там известно време — каза Гиби.
— Защо мислиш така? — попита Мадж.
— Първо, асансьорът се спусна с транспортния кораб под нивото на океана. Премина площадките за кацане и доковете, без да спира никъде.
— И какво от това? — попитах. — Биха могли да го изведат с подводница — става бавно, но никой няма да забележи.
— Или пък да използват маглевите — предположи Мадж.
— Освен това имаше хора, които ни очакваха — добави Бък.
— И това нищо не значи — каза Мадж.
— Може и да си прав, но чух единия да споменава някаква лаборатория. По начина, по който го каза, си помислих, че се намира в сондата — рече Бък.
— Не ми звучи много убедително — отвърна Мадж.
Бък вдигна рамене.
— Ще видя дали мога да потвърдя тази информация — каза Езичника.
— Съгласен съм, че това още нищо не значи. Обаче Бран чу какво каза онзи. И после непрекъснато гледаше ту него, ту мен — продължи Бък.
Всички млъкнаха.
— А след това? — наруши мълчанието Мораг.
— Възнамерявала е да го убие — отвърнах.
Бък кимна.
— И тогава решихме да си спасяваме задниците — обади се Гиби.
— Искаш да кажеш, дезертирахте? — попитах аз.
И двамата кимнаха. Отново изпаднахме в мълчание, за да помислим малко, или поне на мен така ми се стори. Гиби отиде до багажника на колата си и извади от хладилната кутия по още една бира за всички.
— А за какво ще ни послужи това, което чухме? — попита Мадж.
Небето взе да притъмнява и в мръсния въздух пламна невероятна гледка, обагрена в пурпурно и кървавочервено. Някои от събралите се вече потегляха обратно към Подвижния град. Тези, които оставаха, бяха твърдо решили да си направят купон сред развалините на Трентън. Около паркираните автомобили се появиха лагерни огньове, за да могат по-добре да ги наблюдават. Погледнах към мястото, на което бях видял туземката, но както можех да предположа, тя не беше там, а и музиката, която киберселяндурите слушаха, отдавна беше достигнала и надминала предела ми на поносимост. Не можеха ли тези хора да пуснат малко джаз от времето на Последния човешки конфликт?