— Не, искам да отида и да го видя, да видя приятеля си. Ако си прав, те ще го държат в изолация. Тогава просто ще сложим край на мъките му. Няма да стане като на Голямо куче 4 — отвърнах.
Мадж се замисли за миг и посочи с пръст след Мораг.
— Та ние дори нямаме представа тя на чия страна е.
Стори ми се, че в известен смисъл имаше право. Но това беше една от причините, поради които харесвах Мадж: може да си падаше малко гадняр, но винаги те караше да погледнеш истината в очите.
— Аз й вярвам — казах.
Думите ми прозвучаха неискрено и за мен самия, но аз исках да са истина.
— Не, ти искаш да я чукаш, а това са две различни неща.
— Скапана курва — каза Бък, притискайки носа си да спре кървенето.
Мадж се обърна към него:
— Какво искаш бе?
— Кое е най-лошото, което може да ти се случи, ако отидеш на Атлантида? — попита Бък. — Да те убият.
— Не — поправи го Мадж, — най-лошото е да те хванат, да те затворят в сензорна кабинка и да те измъчват през следващите стотина години.
— Затова ние сами ще си теглим куршума, преди да ни хванат — казах аз и се усмихнах широко. — И без това в момента нямаме по-добро занимание.
Мадж изпусна въздишка и отиде да си вземе още една бира от хладилната кутия на Гиби. После я отвори, пресуши я на една глътка и посегна за друга.
— Аз наистина държа да си умра от цироза.
— Ти още със стария черен дроб ли си? — попитах.
— Не.
Значи, и на него, както и на мен, му бяха присадили изкуствен черен дроб, който много по-успешно разграждаше алкохола. Но въпреки това човек все още можеше да се напие, защото ако не беше така, целокупната британска армия отдавна да се е вдигнала на бунт, обаче имаше и една подробност — изкуственият черен дроб не позволяваше на алкохола да нанесе трайни увреждания.
— Е, как тогава ще умреш от цироза?
— Ами като много, ама много сериозно се постарая — каза той. — Ще ни е нужна помощта на Балор.
— За да пукнем от цироза ли? — попитах, но в същия момент се обърках.
Както вече казах, не бях в най-добрата си форма. Мадж ме изгледа, сякаш бях идиот.
— Ние ще ви помогнем — каза Гиби.
Двамата с Мадж го погледнахме учудени.
— Да бе, как не! — изкрещя Бък.
— Хей, Бък, стига вече, тя не е първата курва, която ти разбива носа — рече Гиби.
— Престанете да наричате Мораг курва — извиках ядосан.
— Момчета, благодаря, че си предложихте услугите. Помня, че последния път страшно ни помогнахте — подметна саркастично Мадж.
— Нямахме избор и ти го знаеш. Ти също беше длъжен да изпълняваш заповедите на Ролистън — каза Гиби.
— Прав е — обадих се аз.
— А ще можем ли после да ги зарежем на някое опасно място?
— Майната им! — отново изкрещя Бък и погледна Гиби ужасѐн: — Няма да им помагаме на тия.
Гиби се обърна към него.
— Човече, ние ги предадохме, забрави ли? — Бък нищо не отговори. — Сега трябва да поправим грешката си.
Стори ми се, че Бък искаше да възрази, но не го направи. Гиби ме изненада. Можех да разбера защо Мадж, Рану и аз бихме се навили на подобно нещо — Мадж беше развил лоялност към Дивите жребци, а Рану към своя Полк на гуркхите, така че за нас това беше нещо, с което, за добро или зло, бяхме „облъчени“. Можех да разбера, че по същия начин и Гиби изпитва лоялност към нещо, макар и не към нас, но той говореше за нещо съвсем различно. Искаше да ни помогне, защото смяташе, че така е редно. Нямаше да извлече никакви облаги за себе си. Ето това беше за мен съвършено нов вид морал. През повечето време всеки гледаше да спаси кожата си, което си беше в реда на нещата, ако искаш да оцелееш. По-изненадващото беше, че по всяка вероятност и Бък беше съгласен с Гиби, макар да му беше много ядосан. Замислих се къде ли бяха изковали ценностната си система тези двамата. Май не бяха чак такива задници, за каквито ги смятах. Може би щяха да ни бъдат от полза, ако решим да отидем до Атлантида — най-малкото, щяхме да имаме нужда от някого, който да ни закара до там. Започвах да чертая план в главата си, но трябваше да разузная още няколко неща. Помислих така известно време и казах:
— Мадж?
— Кажи.
— Можеш ли да се опиташ да не лазиш по нервите на всички наоколо?