— И бездруго ще умрете — рече Бък.
— Но тя дори няма подсилени рефлекси — вкопчих се в последния си коз.
— Напротив — отвърна Мораг.
Мигновено се извърнах към нея.
— Кога успя?
— Преди седмица, когато започнахме подготовката — рече тя.
— Свикна ли вече с тях?
— Да — вместо нея ми отговори Рану.
Не знаех какво да кажа.
— Даваш ли си сметка какво си причиняваш? — попитах, поклащайки глава.
— Джейкъб — каза тя внимателно, — това изобщо не те засяга. Изведнъж в стаята настана пълна тишина. Чувствах как всички гледаха нас двамата с Мораг. — И да знаеш, идвам с вас — каза тя с нетърпящ възражение тон.
Трябваше да си набавя малко дрога, но веднага след това потърсих Мораг. Открих я в нещо, което приличаше на офис, на един от последните етажи на Емпайър Стейт Билдинг. Помещението отдавна беше станало жертва на разрухата, но дървената ламперия все още стоеше по стените. Дори можеше да се видят избледнелите шарки на украсата в стил ар деко. Но най-странното от всичко беше това, че полилеят все още висеше от тавана. Повечето от кристалните висулки бяха изпочупени отдавна, но онези, които бяха останали, отразяваха нахлуващата отвън светлина.
Мораг седеше на перваза на прозореца, напълно забравила за бездната отдолу. По ирония на съдбата, въпреки че бях служил в Парашутно-десантния полк, не си падах много по височините, въпреки че навремето няколко пъти бях падал свободно от орбита с парашут. Нощно време по-голямата част от Ню Йорк тънеше в мрак, защото беше обезлюдена, но сърцето на Манхатън грееше в ярки цветове, а огромни светлинни снопове раздираха покритото с облаци черно небе. Без да иска, Мораг беше застанала в силно драматична поза, вписана в рамката на огромния прозорец без стъкло — вятърът отвън издуваше широките й дрехи, а тя гледаше навън към града.
Приближих се до прозореца, но спрях на няколко крачки от него и запалих цигара. Тя вдигна очи към мен.
— Дошъл си да ми кажеш колко опасно е това ли? — попита.
— Предполагам, че ти вече го знаеш. Въпросът е дали наистина ще го направиш?
По лицето й премина раздразнение и тя се обърна с лице към града.
— Правя го, защото ми харесва.
— Не разбираш ли защо наговорих онези работи?
— Защото смяташ, че имаш собственически права над мен. Въпреки че ти би предпочел да го наречеш проява на загриженост.
— Собственически права? — ухилих се аз.
— Напоследък много говоря с Мадж — отвърна тя.
Не можех да видя лицето й, но бях сигурен, че тя също се усмихваше.
— Така ли? Е, тогава си е цяло чудо, че не казваш „мамка му“ след всяка втора дума, а използваш думи като „собственически“.
— Според мен той говори така, за да го разбират бойните му другари — каза тя.
Известно време помълчахме и гледахме нощния град. Опитах се да превъзмогна гаденето, умората и слабостта, които постепенно завладяваха тялото ми.
— Мораг, аз много, наистина много съжалявам. Не трябваше да ти говоря по този начин. Знам, че не е вярно. Просто се уплаших и изпаднах в паника.
Това беше най-дългото извинение, което някога бях изричал. Тя се изсмя горчиво.
— Май ще ти трябват опит и тренировки, за да се справиш с любовница, която има извънземно в главата си — каза, но не се обърна към мен.
Не знаех как да й отговоря. Изведнъж осъзнах, че и за нея самата това беше нещо напълно непознато и може би далече по-страховито, тъй като тя беше директно потърпевша, но въпреки това успяваше да го понесе, докато аз бях изпаднал в паника. Тя се обърна към мен.
— Това беше сън — рече. — Държа се като гадняр заради някакъв сън.
— Много добре знаеш, че не беше сън, или дори да беше, казваше истината. Но ти си права и аз ти се извинявам — повторих аз.
— Приемам извинението ти, но те моля да стоиш далече от мен — отвърна тя и се извъртя на другата страна.
Може и да си въобразявам, но ми се стори, че й потекоха сълзи.
— А кой ще е следващият? Рану? Балор? Мадж?
Сякаш по инерция изстрелях първото глупаво и обидно нещо. Вече беше късно. Мораг слезе от прозореца и се изправи пред мен. Сълзите, които се беше опитала да спре, сега избликнаха с истинска ярост.
— А случайно да ти е хрумвало, че може да нямам нужда от никого? Наистина ли не разбираш? Сега аз съм тази, която ти помага. С моите знания и умения мога да се уредя където си поискам, и да се грижа за себе си много по-добре, отколкото ти, когато те видях за първи път, мамка му — рече тя и вероятно беше права. — Благодаря ти, че повярва в мен от самото начало, Джейкъб, благодаря ти, че ме закриляше, когато не бях в състояние да се защитавам сама, но нещата се промениха.