— Да не си изгубил форма? — попита ме тя, без да ме поглежда.
Тя никога не гледаше в очите човека, с когото говореше.
Свалих пистолета и го прибрах в кобура.
— О, здрасти, Джоузи — казах саркастично, като се опитах да прикрия страха си.
Всеки път в присъствието на Сивата дама се притеснявах. Но беше права. Биваше си я, но не трябваше така лесно да си изкарвам ангелите заради нея. Тя поклати глава.
— Майорът каза да го направиш — рече.
Много добре разбирах какво значеше това.
— А ако откажа? — попитах.
— Ами… — додаде тя неловко, като се загледа в ноктите си. — Ще му създадеш ново хоби — да ти вгорчи живота.
— Че той и бездруго това прави — отвърнах аз.
— Джейкъб, дай ми парите — каза тя свенливо.
Аз въздъхнах.
— Ама че дребнавост, дори и за човек като него. Ти какво, дойде, за да ме обереш ли? — попитах отново.
Тя поклати глава.
— Дай ми парите и се върни да ги убиеш — каза тя меко и спокойно.
Пуснах сака с парите в краката й и се опитах да мина покрай нея. Тя протегна ръка. Само едно докосване по гърдите, но аз се спрях.
— Този път ще те прикрия — каза тя и ме погледна в очите.
Устата ми пресъхна и преглътнах неволно. Тя пусна ръката си и ме остави да мина. Докато слизах по стълбите, просветванията от изстрелите в апартамента озариха за миг тъмния паркинг.
Подкарах мотора си по частта от нефтените платформи над водата. Карах малко по-бързо, отколкото бе безопасно по разнебитените дървени дъски и метални листове, които минаваха за пътна настилка. Исках да спра, да се прибера в своя куб, да започна да се наливам и може би да послушам малко музика. Да се опитам да не мисля за двамата нещастници, които току-що бяха убити заради мен, задето бяха направили това, което всички правим, за да оцелеем. Но си дадох сметка, че ако се прибера, Ролистън няма да ме остави на мира.
Срещата със Сивата дама ми напомни, че трябва да действам незабавно. Исках да приключа по-бързо със задачата и да се отдам на забрава. Освен това се нуждаех от обещаната седмица в сензорните кабинки, където щяха да ме хранят със системи, да получа рани по тялото от залежаването, мускулите ми щяха да атрофират, но най-вече щях напълно да се отделя от себе си и да забравя случилото се.
Въпреки че никога не съм изпитвал особено удоволствие от работата си на войник от Специалните сили, трябва да призная, че усещането, което ми даваха приспособленията, усещането, че се движа със скоростта на светлината, когато всички други са натикани в калта, никога нямаше да ми омръзне. Е, какво, щях да убия няколко глупаци, а после да очистя още едно от Тях. Чудо голямо, просто незначително действие в конфликт, който поглъщаше всичко.
Те бяха единствената друга форма на живот, която бяхме срещнали в Космоса, а водехме война с Тях. Трябваше да бъде само капка в океана на Вселената. Но понякога, когато Космосът се изпълваше с ярки лъчи, които прогаряха нощта… Когато чаках да се приземя с десантната совалка, а животът ми бе в нечии чужди ръце… Когато гледах как други совалки се спускаха към непознати планети, за да изгорят в орбитата им… В такива моменти ми се струваше, че цялата Вселена е във война.
4.
Дънди
„Забраненото удоволствие“ не беше нито чак толкова забранено, нито чак такова удоволствие. Всъщност беше бивш контейнеровоз. Бяха претършували повечето от контейнерите и от съдържанието им се беше родило онова, което можех да нарека заможния квартал на нефтените платформи. После бяха преградили с картонени стени останалите контейнери на силно проядения от корозията тристагодишен плавателен съд и го бяха превърнали в конвейер на тела за продан. На това място жителите на платформите задоволяваха плътските си страсти.
Преди много години бяха изтърбушили мостика и бяха вдигнали допълнителни стени, а цялата палуба бе превърната в някакво жалко подобие на лобибар. Извратена шега. Гавра с хората, които бяха принудени да живеят на платформите. Изкачих металните стълби до палубата на мостика. Притъпих изкуствено изострения си слух, за да долавям в по-малка степен стенанията, пъшканията, престорените оргазми и виковете от болка. Опитвах се да не мисля за това, че младите работеха тук или в някой от другите бардаци наоколо, защото нямаха кой знае колко възможности да си изкарват прехраната. Но за сметка на това пък твърде бързо се изхабяваха.