— Изпрати ли предупреждение за биологична опасност? — попитах я.
Тя не ми обърна внимание. Ако решат, че има изтичане на биологично опасни вещества или някакъв инцидент, властите на сондата нямаше да изпратят подкрепления веднага.
Мораг не каза нищо.
— Мораг? — попитах отново.
— Не — отвърна вместо нея Езичника. — Веднага щом осъществихме пробива, затвориха всички вътрешни изходи и излъчиха свое предупреждение за биологична опасност. Моето предположение е, че не желаят никой да узнае какво крият тук.
— Значи, трябва да очакваме някоя от частите за бързо реагиране на Ролистън или неговите началници — рече Мадж.
Кимнах. Мораг продължаваше да оглежда касапницата. Подскочи, когато посегнах към нея и я докоснах по рамото. След това се обърна към мен и ме погледна въпросително.
— Приготви се — прошепнах.
Тя кимна машинално и след това повърна. Опитах се да не обръщам внимание на изпълващата ме омраза.
Излязохме от товарния пристан и влязохме в самото съоръжение, преметнали оръжия през рамо, с насочена напред цев, оглеждайки се за мишени, докато линиите на мерника върху компютърната връзка се движеха по вътрешните ни дисплеи. Търсехме още хора за избиване.
На пристана зад нас отекнаха експлозии, които унищожиха изоставените тенци. Езичника и бездруго беше заразил вътрешните им системи с някакъв вирус. Беше грехота да ги изоставим, но дори и да можеха отново да излязат в океана, едва ли щяха да преминат през блокадата, която ни устройваха отвън. Унищожаването им имаше за цел да премахне и най-малката следа от нас.
Прочистваме съоръжението. Избиваме всеки, до когото се докопаме. Прочистваме кабинетите, спалните помещения, баните и тоалетните, кухните и кътовете за отдих. Балор решава да не използва повече оръдия. Виждам го как вдига от земята един от охраната и го набучва във въздуха на тризъбеца си.
Изведнъж вече не бяха останали хора за убиване. Дишах тежко сред остатъците от скъпо струващи машини. Разминах се с Балор в коридора на лабораторията. Той разкъсваше някого със зъби.
Никой не стреляше по мен. Имах време да разгледам обстановката, но не просто с цел да идентифицирам и неутрализирам заплахите. Беше открито работно пространство. До стените имаше фризери, хладилници и шкафове със стъклени витрини, повечето изпочупени и стрити на прах. В една вдлъбнатина на пода имаше нещо като операционна зала. Масата беше твърде голяма и на нея бяха закрепени доста здраво изглеждащи каиши за обездвижване. Когато се огледах, разбрах, че помещението е било изолирано. Едната стена представляваше стъкло от дебела пластмаса, което позволяваше да се наблюдава ставащото вътре. От другата страна видях още едно такова стъкло от здрава пластмаса.
Бученето в главата ми постепенно отзвучаваше. Не бях прав, като казах, че не беше останал човек за избиване. Изпод масите и разтурените работни плотове и от вдадената в пода операционна започнаха да се показват хора. Повечето бяха в бели престилки, имаше няколко работници по поддръжката в задължителните гащеризони, няколко цивилни и двама, които носеха униформата на охранителите, но без отличителни знаци.
Към мен се приближи мъж с бяла престилка. Беше най-възрастният сред служителите: стори ми се, че минава шейсетте, но може и да беше по-стар. Говореше бавно и внимателно, докато лицето му не почервеня и не изчезна. Мисля, че извика, докато се свличаше на земята. Някой изкрещя „Не“ откъм вратата. Докато димът бавно се издигаше от дулото на моя автомат, аз се обърнах към вратата и видях Мораг, която стоеше на прага, покрила устата си с ръка, с облени в сълзи очи. Прекрачих трупа, който бях оставил, и се отправих към наблюдателното стъкло от другата страна на операционната. Служителите се отдръпнаха на почтително разстояние.