Едва по-късно си спомних изписаните на лицата им ужас и страх. Така де: като цяло се смятах за свестен тип. И аз вършех същите онези злини, които правят всички, за да оцелеят. Може би мен малко повече ме биваше от останалите във вършенето на злини, но общо взето, бях разбран човек. Някой, с когото да излезеш и да изпиеш една бира. Или поне аз така виждах себе си, но как можех да продължавам да върша всичко това и да се смятам за нормален? Как можех да раня и убия толкова много хора, и все още да се надявам, че мога да бъда близък с някого? Как можех да погледна обективно някой човек или да симпатизирам на друг? Чух как Мораг плаче, а тялото й се разкъсва от ридания. Това ли беше единственият нормален начин да се реагира в тази ситуация? Как бях стигнал дотук? Кога това беше станало нормално? Младият мъж, едва порасналият хлапак, който беше напълнил гащите в първата си сериозна битка на Парашутно-десантния полк, беше далечен спомен, съвършено друг човек.
Извадих празния пълнител от автомата и заредих друг, преди да метна ремъка през рамо. Изведнъж почувствах огромна умора. Седнах на операционната маса със смътното усещане, че Мадж и Рану се грижеха за обезвреждането на заложниците зад мен. Запалих цигара и погледнах през прозореца за наблюдение към охраняваната стая, и се замислих колко много се беше променил Грегър, който се беше втренчил в мен от другата страна на стъклото.
Обикаляше от единия до другия край на тясното помещение като звяр в клетка. Очите му приличаха на тъмни езера и не можех да различа ириси. Сякаш бяха направени от същата течност, от която и Техните тела, или самата Мораг в онзи сън. Беше се източил и отслабнал, но въпреки това изглеждаше много по-внушително, обаче имаше нещо сбъркано в пропорциите на тялото му. В него имаше нещо несиметрично, като че ли на едно място бяха струпани твърде много кости, за сметка на друго. Пръстите му бяха по-дълги, с прекалено много стави, и завършваха с дълги нокти от нещо, което приличаше на черен хитин. Това, което първоначално бях взел за дълга до раменете коса, се оказаха пипала от черната извънземна течност. Опитах се да потисна отвращението си при вида на самостоятелното движение на част от пипалата. Докато се мяташе напред-назад, не сваляше поглед от мен. Изглеждаше вбесен, независимо дали изобщо беше познал кой съм.
— Мораг? — Тя продължи да плаче. — Мораг! — извиках по-грубо.
— Да? — отвърна тя, като подсмърчаше.
— Искам да влезеш във вътрешната им мрежа и да извадиш оттам всичко, което можеш.
Мадж застана до мен и се взря в стъклото от другата страна в онова, което беше останало от приятеля му. Известно време не каза нищо.
— Гадост — рече най-накрая. — Какво искаш да направим? — попита, докато Балор, оплискан в кръв, мина покрай нас и отиде до пластмасовия прозорец и се зазяпа в Грегър.
Най-накрая видях, че прозорчето за мрежата на вътрешния ми дисплей отново започна да премигва. Баба Яга седеше сред пейзаж от черно стъкло, дето май му казваха обсидиан. По-голямата част от него гореше. Аватарът на вещицата изскочи, а синята й кожа контрастираше идеално на фона в черно и червено.
— Не е останало кой знае колко — изхърка Баба Яга с променения си глас от отвъдното по мрежата за свръзка.
— Езичник? — попитах, като не свалях очи от Грегър, който сега беше зяпнал Балор.
— Работя по въпроса — отвърна Езичника.
След малко на фона на апокалиптичния пейзаж на вътрешната мрежа се появи неговият идеализиран аватар на друидски жрец. Предположих, че виртуалните огнени езици бяха последица от опит за прочистване. Виждах подобни на привидения сенки в дрипави качулки, които се носеха из назъбената, покрита с обсидиан местност.
Балор се обърна към мен и се ухили с окървавената си хищническа паст.
— Искам да се бия с него — каза съвсем простичко.
Не обърнах внимание на думите му, а вместо това казах на Рану:
— Доведи ми някой от учените.
Всички учени бяха коленичили с лице към стената, хванали глезените си. Рану даде знак на един от тях с гаусовата си карабина и младият мъж тръгна, олюлявайки се към операционната маса. Извадих мастодонта от кобура на рамото. Видях, че се беше напикал, което си беше нормална реакция в такива случаи. Почти му завидях, че можеше да се страхува. Или щях да му завидя, ако не беше усещането за студ, лепкавост и неудобството от това, да се напикаеш. Той плачеше.
— Съжалявам, май ти си заложникът, който ще трябва да умре, за да накара другите да ни съдействат — казах му аз.