Направих опит да се промъкна в бара на палубата на мостика възможно най-незабелязано, но дългият ми шлифер и придобилите странен характер поради подсилените ми рефлекси движения ме издадоха. Отпуснах се на едно от високите столчета пред бара и усетих забождащите се в гърба ми погледи. Палубата на мостика бе за местните тузари. Останалите посетители си чакаха реда пред въртящите се врати в носовата част на палубата, сякаш участваха в лотария. Охраната се състоеше от склонни към насилие млади мъже и жени, напомпани с евтини програми и въоръжени с автомати.
Момчетата и момичетата в бара бяха най-младата и най-свежата плът, но и най-запазената. Надрасканото надве-натри с тебешир меню над плота твърдеше всъщност, че човек може да прави с тях едва ли не каквото си поиска, стига да може да си плати. Касиди не беше тук, но затова пък барът гъмжеше от неговите горили. Откачени младоци, напомпани с твърде много евтин софтуер и кофти дрога и снабдени с оръжия, с които не знаеха как да си служат. Повечето от тях вероятно се бяха скатали от наборна служба. А после, когато със сигурност щеше да им дойде редът, вече щяха да са станали твърде опасни и броят им щеше да нарасне застрашително, пък и бездруго само биха създавали проблеми. Имаше също и посетители, предимно местни предприемачи. Хора, които търгуваха с каквото им падне — дрога, алкохол, цигари, лекарства, оръжия, зони на влияние и човешки живот.
На една от масите седеше мъж — от ония, дето работят в големите компании, — но съдейки по свитата охранители около него, вероятно заемаше доста висок пост. Беше дошъл да се отърка в простолюдието. Сигурно искаше първо да изчука някого и после да го убие. Дългият му самурайски меч, белег за принадлежност към общността на корпоративните фехтовачи, лежеше прибран в ножницата на масата пред него. Помислих си колко ли души беше убил като част от напредването в службата или в болезнени дуели, за да се издигне чак дотук. Давах си много добре сметка как щяха да се развият нещата и ме отвращаваше мисълта, че мога да се превърна в посмешище за дошлия да се овъргаля в плебса фирмен служител. Откъм носа дочух изстрели от автоматично оръжие. Преди да помисля дори, ръката ми беше сграбчила дръжката на лазерния пистолет. Отдавна не се бях чувствал така напомпан. Другите обаче изобщо не помръднаха. Дребна работа — някой беше получил поредния урок.
— Нещо за пиене? — погледнах към бармана.
И той беше ветеран. Едната му ръка имаше огромни мускули, напомпани до пръсване с незаконни анаболи, стимуланти и свръхусилия като компенсация за липсващата друга ръка, където вероятно е имало протеза, свалена след уволнението му от армията. На мястото на очите стояха евтини протези, произведени в Ковънтри. По всяка вероятност заместваха зрителните приспособления, пригодени специално за военната служба, които след това също бяха извадили. Грубите червеникави белези около очите издаваха нескопосно извършената операция. Изкуствените очи вероятно му причиняваха болка и бяха с ниска разделителна способност.
— Имате ли нещо свястно за пиене? — попитах с надежда в гласа.
Барманът ми се усмихна иронично и поклати глава.
— Добре тогава, а поне нещо безвредно?
— Съмнявам се — отвърна барманът с широко отворените гласни на местния акцент.
Оставих на бара няколко книжни евро, от мръсните пари.
— Сипи си едно, а на мен дай от същото, което ще рискуваш да пиеш.
На бармана му стана приятно и след минутка-две се върна с две мръсни чаши, напълнени с някаква мътилка. Вдигнах чашата си към него.
— За всеобщия упадък — казах аз и излях съдържанието й в гърлото си, като се опитвах да не усещам вкуса.
Стори ми се, че би трябвало да е уиски, въпреки че остатъчният вкус на терпентин леко го издаваше. Направих гримаса и погледнах чашата.
— Малко е остричко, нали? — рече барманът.
— Не ми е за първи път — отговорих възможно най-вежливо.
— Познаваме ли се? — попита той, и с пълно право.
По силата на някакво неписано правило, когато човек дойдеше да живее на нефтените платформи, трябва да докаже, че е толкова опасен, че не си струва да бъде закачан. Ако ли не, животът му щеше да премине в отблъскване на набезите на касапите на плът, които само чакаха да продадат някого на военните за чаркове втора употреба. Така че, когато се преместих тук, трябваше да убия няколко души и да извърша някое и друго насилие от стратегически съображения, за да не ме закачат повече. Затова, вместо да отговоря на бармана, повдигнах рамене.