Изтеглянето ни не беше съвсем лесно, но поне не беше съпроводено с толкова проливане на кръв. Мораг отново беше на крака, по нея вече нямаше много кръв, въпреки че в очите й имаше кръвоизливи. След като взехме мерки да ги лишим от всякакви комуникации, оставихме хората от лабораторния персонал да се оправят сами.
Сложихме Грегър в един чувал от комплект за оцеляване, осигурихме му приток на въздух и източник на топлина — в случай че изобщо му трябват — и го запечатахме с вакуум. Двамата с Мадж го закачихме на една сгъваема пръчка и го понесохме от двата края.
Придвижвахме се из съоръжението, докато не стигнахме до мястото, което Мораг беше предварително определила като най-слабата зона от надводната част, разположена върху на практика необитаема площ. Балор държеше желязната кутия. Именно тя беше най-скъпо струващото нещо от подготовката. Не транспортът, не оръжията, не разузнавателните средства, нито тенците. Именно желязната кутия, която държеше в ръцете си, беше най-големият ни разход, защото съдържаше едно от най-строго забранените вещества в света. Неразрешеното му притежание беше достатъчно да те осъдят на доста години затвор, а употребата му за терористичен акт, както правехме в случая, се наказваше със смърт от повечето щати и на всички сонди.
Балор изсипа върху пода в задната част на товарния пристан програмируеми бактерии, които се хранеха с бетон. Видях как една голяма част от площадката се втечни и започна да се превръща във все по-дълбока локва, докато не преля навън от образувалата се дупка. Балор набързо изпрати на микробите кода за унищожение, преди двамата с Рану да скочат от другата страна.
Слязохме на по-ниското ниво на поддръжката. Езичника заблуди датчиците и камерите, като изпрати наши мними изображения във всевъзможни посоки и се погрижи участъците, през които наистина преминавахме, да изглеждат празни и така сякаш там нищо не се случва. Мораг трябваше да му помага, но нямаше никакво желание отново да влезе в мрежата, а сега нямахме време за подобни разправии.
Настъпи някакво раздвижване от страна на охраната на сондата и техните аварийни екипи, но никой не знаеше точно какво се случва, а и още не бяха обезопасили околните нива. Вероятно бяха предупредени от хората на Ролистън и очакваха тяхната реакция. Успяхме да се измъкнем.
Три етажа по-надолу открихме изоставена шахта, използвана от екипите по поддръжката, която Мораг беше открила по време на собственото си разузнаване. Употребихме остатъка от микробите, които проядоха изоставената шахта. Използвахме лебедка. Рану се спусна първи, после аз, а Мадж спусна чувала, в който бяхме напъхали Грегър. Нямахме представа колко време щеше да действа приспивателното, но за всеки случай бяхме взели още от него със себе си. Ако се събудеше междувременно, щяхме здраво да се преебем.
От дъното на шахтата започваше тунел, който водеше до един от въздушните шлюзове за мрежата на маглева. Там разгънахме нашите леки вакуумни костюми и поставихме шлемовете. Тунелите на маглева бяха с гъвкави стени, понеже бяха издълбани в тектонично нестабилни скали. Освен това в тях имаше вакуум, за да се ограничи съпротивлението на въздуха, което трябваше да преодоляват високоскоростните влакове.
Езичника хакна механизма на въздушния шлюз и изпрати фалшиви данни към системите на сондата, за да изглежда така, сякаш не беше отварян. Навлязохме в подобните на пещери тъмни тунели на системата на маглева. Предстоеше ни да изминем трийсетина километра на светлината на джобни фенерчета, като Езичника отново самичък трябваше да заблуждава камерите и датчиците, защото Мораг не беше в състояние да му помогне. Понякога, когато Мораг демонстрираше способностите си, бързо забравяхме колко добър беше той. Сондите и маглевите бяха едни от най-здраво охраняваните съоръжения на Земята, тъй като се смятаха за много вероятни мишени на терористични актове. Затова Езичника се справяше изумително добре с хакерската си задача, но виждах, че вече беше на предела на силите си.
В тунелите Рану вървеше отпред, а Балор най-отзад. Двамата с Мадж носехме Грегър, Мораг и Езичника вървяха зад нас. Не минаваха маглеви. Сигурно хората на Ролистън ги бяха спрели от движение.
За мен не беше никакъв проблем да извървя трийсетина километра, дори и след битка. Затова бях изненадан, че шлемът ми се напълни с изповръщана от мен кръв, като едва не се задавих, след което припаднах.
По-късно разбрах какво се беше случило. Бяха успели да източат повърнатото в шлема в останалата част от костюма ми. По всяка вероятност, когато са го свалили от мен на борда на „Планинска принцеса“, гледката е била доста отблъскваща. За мой срам се наложило Балор да ме носи през останалата част от пътя.