Когато стигнали въздушния шлюз, който водеше навън, Езичника отново хакнал механизма и изпратил подвеждаща информация към системите за охрана. Вътре в шлюза костюмите ни инжектирали със специално вещество, което понижава сърдечната и дихателната ни дейност. След това Балор ни завързал с едно спасително въже и Маганту ни издърпала на повърхността, като успяла да избегне миниподводниците, кибридите и патрулите с екзоскелет, които по всяка вероятност са ни издирвали. С помощта на силно закодирано съобщение извикали Бък и Гиби, които дошли да ни приберат, а Балор изпратил Маганту обратно в Ню Йорк. Е, тази акула имаше да си поплува…
Бък и Гиби ни закарали с хеликоптер този път до танкера „Планинска принцеса“, който превозваше руда и който използвахме за база за нашите операции. За щастие, Грегър не се събудил от приспивателното и те успели да го обезвредят в наскоро оборудваната на кораба изолационна камера.
Тя се намираше в един от тайните трюмове за контрабанда. Те бяха много добре маскирани, но нямаше да издържат на щателната и добре обезпечена откъм технически средства проверка на Ролистън и неговите хора, които скоро щяха да довтасат. Колко време, зависехме вече от това, какви сили бяха готови да хвърлят насреща ни. Освен това те трябваше да изчислят риска от разкриване на тайната, защото хората, които щяха да проведат претърсването, можеха да се натъкнат на Грегър, а неговото присъствие щеше да бъде трудно за обяснение. Освен това щеше да им се наложи и да се справят с него.
24.
Атлантида
Е, добре, това вече беше друго нещо. Намирах се в много убедително пресъздаден интериор на кръчма. Беше твърде старомодна. Имаха маси от истинско дърво и бар, който не беше направен от скрап и плавей. Седях на маса, а пред мен имаше чаша с уиски. Опитах го. Не беше съвсем по вкуса ми, но и бездруго на мен трудно можеше да ми се угоди, независимо дали уискито беше виртуално, ирландско, японско или сириуско отпреди войната. Вървеше някаква музика, успокояваща, съвсем леко остричка. Май и тя беше от времето преди Последния човешки конфликт, но тъй като не беше джаз, не можех да определя каква точно.
Аватарът ми представляваше много сполучливо реалистично изображение на самия мен като обикновено човешко същество, без изкуствено напомпване — никакви протези, никакви жакове. Зачудих се какъв цвят бяха очите ми, но осъзнах, че не помнех.
Не можех да бъда сигурен дали другият човек в бара беше седял там, преди да отворя очите си, или не. Но някак си усетих присъствието му. Седеше няколко маси по-далече и беше Усмивка, от бандата на Смешниците. Една от най-гадните банди, които бяха тръгнали от отвоюваните части на Лондон и се числяха към по-малко приятните стоки за износ на Пушека. Представяха се като изпълнители на поръчкови-убийства-заради-самата-тръпка. Ако някой искаше да очисти някого по най-примитивния начин, наемаше някой от тези садистчета да свърши работата.
Бях имал вземане-даване с тях в миналото, преди да постъпя в армията, когато още живеех във Финтри. Говореше се, че ако искаш да влезеш в бандата им, трябва да извършиш убийство без причина. Най-често техни членове ставаха истински неуравновесени хора, които много искаха да бъдат някой друг и болезнено се нуждаеха от внимание. Чудех се какъв му беше случаят на този тук.
Носеше отличителните цветове на бандата; в ъгълчетата на устата личаха белезите от разреза, направен, за да се разшири усмивката, носеше тъмни очила, дълго палто менте от намачкано кадифе, което вероятно имаше бронирана подплата, шушляков анцуг и маратонки. Изглеждаше шестнайсет-седемнайсетгодишен. Седеше на масата и си играеше с дълъг, подобен на скалпел нож, и пиеше тъмно оцветена течност от половинлитрова халба, която най-вероятно съдържаше имитация на ямайски гинес. Не ме зяпаше, а по-скоро ме изучаваше.
Не се вписваше в обстановката. Нито пък аз. Това бяха места за хора с пари — робите на заплата или офицери в отпуск — но тези правила важаха в реалния свят; спомних си за тях по навик. Тъкмо се канех да заговоря Усмивката, когато вратата се отвори и вътре нахлу яркосиня светлина, която очерта строен женски силует.
Вдигнах ръка, за да предпазя очите си, но когато жената затвори вратата, светлината изчезна. Аватарът й беше висок на ръст, отличаваше се с класическа красота и имаше високи скули. Кожата й беше бледосиня, а дългата й коса сякаш се развяваше от несъществуващ вятър. Роклята й стигаше до глезените и май беше ушита от някакви сини нишки, в които бяха втъкани живи цветя. Очите й приличаха на езера от твърда черна материя. Когато тя влезе, Усмивката свали тъмните си очила. Около очите му имаше грим, който като че ли се движеше по своя воля; неговите очи бяха също като на жената — черни езера. Изведнъж се почувствах като единственото човешко същество в бара.