— Мораг? — попитах жената.
Аватарът не приличаше на Баба Яга. Той въздъхна отегчено. Беше много добре програмиран.
— По-скоро съм Баба Яга или нейно превъплъщение — отвърна Мораг.
Разбира се, напълно бях пренебрегнал етикета на мрежата, като не я бях назовал с името на аватара й. Усмивката продължаваше да ни гледа.
— Какво става?
— Ами пак си в безсъзнание — каза тя равнодушно.
— Някои неща не се променят — рече Усмивката.
Имаше шотландски акцент с много отворени гласни, който ми се стори познат. Ама, разбира се, сетих се. Че кой друг, ако не той?
— Грегър? — предположих и под грима и циничната усмивка от белега започнах да различавам чертите на моя приятел като тийнейджър.
— Не беше чак толкова отдавна — продължи Грегър и след това се усмихна, от което белегът му заприлича на зловеща гротеска.
Значи, си бил Усмивка, помислих си аз. Беше опазил тайната си и дори беше накарал да махнат белега, преди да постъпи в полка.
— Къде сме? — попитах.
Щеше да мине време, преди да мога да реагирам на още някое друго непознато за мен превъплъщение на моя приятел.
— Това е интуитивна програма — започна да обяснява Мораг, пардон, Баба Яга, или по-сладката версия на Баба Яга.
— Че ти можеш ли да съставяш интуитивни програми? — попитах.
Това си беше висш пилотаж. Но защо ли се учудвах.
— С чужда помощ, пък и невралният хардуер или биологията на Грегър са сходни с тези на Посланик — рече тя.
Това, което чух, не ми хареса.
— Аз в извънземно ли съм? — попитах притеснено.
— Не започвай пак — отвърна сухо Мораг.
— Здрасти, Грегър, как си? Как си от последния път, когато те видях?
— О, добре съм, само малко ме отвлякоха, държаха ме против волята ми и правеха опити върху мен. А ти? — каза Грегър и се усмихна, а аз се изненадах, че лицето му не се разцепи.
— Дай ми малко време — рекох.
— Да, защото наистина ти трябва време да свикнеш — поясни Баба Яга.
— А този бар? — попитах.
Тя вдигна рамене и каза:
— Той го направи.
— Носи ми умиротворение. Веднъж чаках един клиент, който искаше да накълцат някого. Заведе ме в един бар. Беше следобедно време, усетих спокойствие. Предполагам, подсъзнанието ми е искало да възпроизведе онзи миг.
— А кретенските дрехи? — възкликнах аз.
Той се засмя.
— Бях млад и глупав — рече.
Да, той беше, постепенно започвах да осъзнавам, че това наистина беше той.
— Ами с мен какво стана? — попитах.
— Припадна — отвърна Баба Яга. Грегър отново се ухили с гротескната си усмивка. — От преумора и от прекаляване с лекарствения коктейл.
Усетих в гласа й някаква студенина, резервираност. Погледнах я. Спомних си я обляна в сълзи по време на кръвопролитието. Припомних си омразата, която бях изпитал, и удоволствието от битката. Освен това се сетих как от ушите и очите й беше шурнала кръв и как не искаше да се връща в мрежата.
— А ти добре ли си? — попитах я. Тя кимна, но лицето на аватара й си остана безизразна маска. — Сигурна ли си?
— По-късно трябва да си поговорим за това. Сега сержант Макдоналд е основният ни проблем — каза тя.
— Наричай ме Грегър — рече той.
— Къде се намираме? — попитах. — Стигнахме ли до „Планинска принцеса“?