— Мисля, че да — отвърна Мораг.
Не ми хареса несигурността в гласа й. Димът в устата обаче ми подейства успокояващо, но в същото време засили гаденето ми.
Върнах се обратно при отвора към съседното помещение и се отпуснах тежко върху стената. Грегър седеше пред кувьоза. Беше леко прегърбен. Беше заел позата на хванат натясно хищник. Черните езера на очите му оглеждаха наоколо. Местеха се от човек на човек. Преценяваха. Изчакваха някой да помръдне. Сега разполагах с повече време да го разгледам, защото не се движеше толкова бързо и не налагаше Балор. Докато го гледах, си мислех, че Те все едно бяха взели някого и го бяха натъпкали в човешка обвивка, като бяха забравили напълно за човешката физиология. А то горе-долу и това беше станало. Различаването на човешките елементи по него — познатите, макар и измъчени черти на моя приятел — правеше нещото/него (продължавах да не съм сигурен) да изглежда още по-извънземно. Погледна към мен, докато си дръпвах от цигарата и се мъчех да потисна гаденето. Аз му кимнах. Той се вторачи в мен. Чувствах се твърде зле, за да се ядосам. Той отвори уста. С облекчение видях здравите човешки зъби, въпреки че ми изглеждаха по-правилни от тези, които си спомнях. Като че ли извика. Затулих уши с ръце, защото викът му се вряза в черепа ми. Дори и заглушителите не ми помогнаха особено. И Мораг беше запушила ушите си с ръце. Другите правеха някакви гримаси. Бях чувал този звук и преди, в онзи сън с извънземните кули, но този път беше различен, разкривен, разстроен, гневен.
Грегър затвори уста и челюстите му изтракаха. Рану и Мадж продължаваха нервно да го държат на мушка, Езичника седеше зад тях, Мораг точно пред тях, а Балор се опитваше да ги заобиколи отстрани.
— Момчета, защо не свалите оръжията, а? — подканих ги аз.
— Страхотна идея, мамка му — рече Мадж. — Пък ако много вземе да буйства, ще го просна в безсъзнание с огромния си кур.
— Искаш ли да отида и да го извадя от чантата ти? — заядох се аз. — Вижте, ние не спираме да го плашим, а после се чудим защо се държал неспокойно.
— Той е прав — каза Мораг и застана срещу дулото на автомата на Мадж.
— По дяволите — рече Мадж и вдигна цевта, търсейки нова позиция за стрелба.
— Мадж — извиках внимателно. Той спря. Видях, че и Рану, макар и с нежелание, свали карабината си. — Това е той — продължих към Мадж.
Не бях сигурен дали вярвам в думите си. Мадж първо погледна към мен, а после свали оръжието. Всички се обърнахме към Балор. Той въздъхна дълбоко, видимо разочарован.
— Шибани путьовци — промърмори и изгледа злобно Грегър, а после се оттегли в ъгъла и седна на един здраво подсилен сгъваем стол.
Мораг пристъпи към Грегър, който също като мен, леко се поклащаше, макар и заради друго. Хибридът между човек и извънземно стърчеше много над нея. Той може би беше по-висок и от Балор, но далече по-строен от него. За първи път се притесних, когато го видях така надвиснал отгоре й. Тя протегна ръка към него. Той я гледа известно време, преди да протегне своята костелива ръка. Пръстите му бяха прекалено дълги и с твърде много стави. Помислих си, че може да ги завие няколко пъти около малката ръчица на Мораг.
Тя заведе Грегър до друг стол, но вместо да седне, той просто се преви, като че ли за да се сгъне. Позата му наподобяваше насекомо. Не можех да свържа фигурата, която седеше пред мен, с образа на Грегър от виртуалната ни среща. Той погледна първо мен, после Мадж и се усмихна, но накрая посочи с пръст Мадж.
— Какво има, мамка му? — каза Мадж.
Аз се разсмях.
— Изненадан е, че някой има още по-извънземен вид и от него — каза Мораг и се засмя лукаво.
Рану и Езичника също се разсмяха: дори Балор пусна кисела усмивка.
Грегър отвори уста и се засмя. Това ни накара да млъкнем. Отначало беше като лай на тюлен, но после започна да се променя, докато накрая заприлича на непринудения смях на Грегър, макар и леко отблъскващ. А ние продължавахме да го зяпаме.
— Изглежда, че странният вид е повод за присмех, независимо към коя раса принадлежиш — казах, загасих цигарата и отпих нова глътка водка.
Мадж ми показа среден пръст, но вече се беше успокоил.
— Ей, това моята манерка ли е? — попита.
— Ъхъ.
Отпих още веднъж, а след това Грегър се протегна от много, много далече и измъкна манерката от ръката ми. Ние го гледахме, докато я пресушаваше.