— Според мен действа по инстинкт — каза Езичника, сякаш се извиняваше.
Зарадвах се, че поне дотолкова нещо от войника беше останало у него.
— Можеш ли да разговаряш с нас? — попита Езичника с дразнещия си, снизходителен тон.
Грегър се обърна и го погледна, и ми се стори, че главата му се извъртя на твърде голям градус. Отвори уста и отвътре се чу пронизителен писък, като при микрофония. Гласът му сякаш минаваше през тонове и честоти, докато намери нещо, което да му хареса, и тогава много повече заприлича на предишния Грегър.
— Разбира… се… че мога… да говоря с вас… по дяволите, не… съм… глупав… мамка му. — Главата му се извъртя под твърде притеснителен ъгъл, за да ме погледне. — Кой… е тоя приятел?
Двамата с Мадж се ухилихме. Въпреки че и двамата знаехме, че това не беше онзи Грегър, когото познавахме, а нещо напълно различно, по някакъв начин той се съдържаше в това същество.
Започвах да свиквам със странностите. Това, че заедно с Мадж и Езичника седяхме в полукръг и разговаряхме с морско чудовище, тийнейджърка и извънземно, започваше да ми се струва съвсем в реда на нещата. Оставихме Грегър да се върне постепенно към човешкото общуване, като му разказахме много съкратена версия на перипетиите си. Той мълчеше и от време на време задаваше по някой въпрос. Беше му неловко от самия него, дори и след като Мораг му беше дала едни изрязани шорти на Балор, които беше увил около кръста си. Някъде по средата на обяснението на Езичника за „Бог“, което изобщо не ме интересуваше, разбрах, че той се срамуваше от своята извънземност. Изведнъж се успокоих, защото това ми се видя твърде човешко, но не ми идваше наум нищо, от което на него или на нас да ни стане по-леко.
Гиби и Бък се бяха върнали горе-долу по средата на нашия разказ. Не бях сигурен дали ги бяха отпратили, за да не ядосат Грегър, или защото те самите бяха избрали да не са там, когато той се събуди, но щом ги видя, Грегър се изправи, или по-скоро се разгъна. Двамата се отдръпнаха назад и ръцете им потърсиха старинните револвери в кобурите на хълбоците им. Въпреки че бяхме успели да ги успокоим, Грегър приличаше на някой, който се кани да ги изяде, а те даваха вид, че всеки момент ще си плюят на петите.
— Кои са в Кликата? — осмелих се да попитам най-накрая, едва няколко часа по-късно, когато вече бях напълно сигурен, че сме изчерпали своята версия на сполетелите ни събития.
— Хората, които направиха всичко това. Тези, които ме плениха и правеха опити с мен — отвърна Грегър. Гласът му вече беше станал почти нормален и успяваше да ме унесе до степен, че да повярвам, че той беше едновременно и човешко същество, и моят приятел. — Шепа дебели богати дъртаци. Невидимите мъже от света на корпоративните финанси, разузнавателните агенции, големците от военната и цивилната сфера.
— От кои държави? — попита Мадж.
— Почти от всички — но главно от Европа и Америка, доколкото ми е известно.
— Някаква конспирация? — попита Бък с презрение.
Грегър отново врътна глава и го погледна с черните си очи езера, като задържа погледа си достатъчно дълго, за да накара пилота да се почувства неудобно. Бък тъкмо отваряше уста да каже нещо, когато Грегър му отговори:
— Не мисля, че те го разбират по този начин. Те не смятат, че могат да заговорничат за или против нещо. Те и други като тях винаги са вземали решения и толкоз.
— Значи, нещо като тайно правителство? — попитах.
— Не мисля, че е нещо толкова прозаично. Те са дейците на нашето общество. Аз ги наричам Клика. Трябваше да им дам някакво име, за да се сдобият с идентичност, нали? — каза Грегор.
Сигурно под влияние на извънземното бившият войник, израсъл на улиците на Стърлинг, използваше думи като „прозаично“.
— Познаваме ли някои? — продължих.
— Ролистън — рече Грегър без колебание. Ние кимнахме. — Той е шефът на тяхната охрана, върши цялата мръсна работа. Другите по-скоро се държат настрана. Общуват дистанционно или с помощта на посредници. Освен Ролистън, виждал съм още един, който се казва Винсънт Кронин. Наближава трийсетте или поне на толкова ми изглежда, носи скъпи костюми, скъпи джаджи, катана…
— От коя корпорация? — попита Мадж.
Нормално беше всеки, който носи катана, да се числи към някоя фирма, да бъде корпоративен самурай. Добрият бизнесмен трябваше да се докаже с работата си, но за да се издигне в йерархията, трябваше да участва в дуели. Разправяха, че дуелите за най-високите позиции се водели до смърт, а подът на конферентните зали се обливал в кръв. Трябваха им само хора, които имаха куража за тая работа. Ако той беше толкова млад и носеше катана, значи, не само го биваше, а вероятно беше рискувал, но и спечелил много.