Бък изстреля ръката си нагоре. След кратко замисляне и Гиби го последва, а след тях и Балор. Забелязах някаква вътрешна борба у Мадж, но в крайна сметка не вдигна ръка.
— Кой е за истината? — продължи Мораг.
Аз вдигнах ръка; Мораг също. Както можех да предположа, Рану я последва. Грегър също вдигна ръка. Езичника все още мислеше. Мадж просто поклати глава. Накрая и Езичника вдигна ръката си.
— Значи, каквото и да стане, няма ти да си взел решението? — обърна се Езичника към Мадж.
— Точно така, мамка му. Отново отказвам да ми се вменява отговорност — каза той и впи поглед в мен.
— Ами „Демиург“? — попитах Езичника.
— Не знам. Нямам никаква представа какво ще стане, ако се срещнат.
— Не бихме ли могли да програмираме „Бог“ да му се опълчи? — предложи Мораг.
— А дали трябва? — замисли се Езичника.
— Да — рекох аз.
Останалите кимнаха.
— Ролистън и неговите хора знаят ли за „Бог“? — попита Мадж.
— Нямаме основание да смятаме подобно нещо, освен ако не е изпратил съгледвачи в Ню Йорк — отвърна Езичника.
Балор поклати глава и каза:
— Не, няма начин, освен ако Рану не му е докладвал, преди да се присъедини към нашия лагер.
— Никога не включвам в официалните си доклади разкази за това, как онези, които съм изпратен да убия, се опитват да създадат „Бог“. Така минавам за по-нормален — рече Рану, без изобщо да се шегува.
— Пък и кой би му повярвал? — попитах. — Доколкото ни е известно, Кликата няма интерес да избързва да пусне „Демиург“ в мрежата, нали? — Езичника и Грегър кимнаха. — В такъв случай ще пратят ли „Демиург“ в ответ?
— Това може да се окаже единственото нещо в състояние да унищожи мрежата — включи се Мораг. — Битката между тях ще бъде с много разрушителни последици и от нея те няма да спечелят кой знае колко.
Виждах, че Езичника не беше съвсем убеден в това, но нищо не каза.
— Колко време ще ви отнеме да зададете параметрите на „Бог“? — попитах.
— Три часа, най-много четири — отвърна Мораг.
Езичника кимна хладно.
— А след това, какво? — поиска да разбере Мадж. — Просто ще го пуснете в мрежата ли?
Езичника се замисли над въпроса и каза:
— Това е едната възможност, но ще отнеме време, поради обема, пък и в началните етапи ще бъде много уязвим. Най-добре би било да намерим някакъв възел, място, където може да се свали огромно количество информация за много кратко време, но ще ни трябва източник.
— Искаш да кажеш, от сайт? — попитах.
Езичника поклати глава.
— За медиен възел ли говориш? — попита Мадж.
— Може би да — рече Езичника.
Мадж се ухили.
— Мадж? — казах. Той ме погледна и вдигна вежда. — Не искам да убивам още хора.
Той кимна.
Мораг ме гледаше напрегнато.
25.
Атлантида
Бях облечен в цивилни дрехи и въоръжен до зъби, натъпкан с повече лекарства, отколкото се намираха в амбулаториите на Лешоядите; всъщност достатъчно да се задържа на крака, болката да стане поносима и да избягна пристъпите на гадене. Подпрях се в рамката на вратата на пилотската кабина. Пръстите на Гиби се местеха по клавишите, а Бък осигуряваше нежния съпровод на китарата на нещо, което докарваше на блус.
Гиби използваше сондата за ориентир, докато се издигахме нагоре, и през прозореца видях играта на светлините на нашия самолет върху огромната конструкция от укрепен бетон. Зърнахме „Планинска принцеса“, който все повече и повече се смаляваше под нас, закотвен в близост до други рудовози със същата големина.
Мораг дойде и застана до мен. Езичника беше в задната част и се занимаваше с въздушния контрол на Атлантида. През последните шест часа двамата с Мораг се бяха потрудили да зададат параметрите на „Бог“ и да подготвят пускането на програмата. Останалите бяхме използвали времето за сън и за стягане на екипировката, необходима ни за осъществяването на лишения от ентусиазъм план на Мадж. Аз бях повърнал малко кръв. В момента нямах никаква представа колко от всичко това наистина се случваше — това, че умирах, „Бог“, изобщо всичко. Като че ли действах по рефлекс, под влияние на коктейла от медикаменти и доброто уиски. Доброто уиски обаче беше на привършване.
Мораг гледаше през прозореца. Под нас проблясваха светлините от прозорците на сградите на сондата и на предупредителните сигнали за самолетите, а лъчите на прожекторите се врязваха високо нагоре в нощното небе като ножове. Подминахме площадките за кацане, които никнеха от кулата като гъби. Подминахме и балконите на потънали в разкош гуляйджии, които ни махаха за поздрав, без изобщо да си дават сметка, че ако онова, което Езичника и Мораг бяха казали, беше вярно дори само наполовина, още тази нощ светът им щеше да се промени. Провирахме се покрай много други летателни средства, повечето доста по-големи от нашето. Подминавахме хеликоптери, аероколи и друг вид въздушен транспорт, въпреки че се стараехме да избягваме въздушните коридори на совалките. Издигнахме се над нивото на промишлената зона, търговските центрове, окъпаните в ярки светлини нива за развлечение и жилищните нива. Подминавахме огромни видеостени, които излъчваха предимно реклами за неща, които никой от нас освен Балор не можеше да си позволи, но дори и той, ако искаше да ги притежава, би ги откраднал. На една от стените прожектираха военен репортаж, но не се виждаха лицата на войниците. По-добре. Не исках да виждам страданието на хората, спрямо които след малко може би щях да извърша предателство. Мораг гледаше с почуда, почти хипнотизирана. Местех поглед ту към нея, ту към кулата от светлина през прозореца.