— И не забравяйте — никакви трупове — казах по мрежата за свръзка.
Получих нещо като бял шум от Балор. Заобиколих ъгъла на коридора и излязох в приемната, с преметнат на гърба автомат, но неочаквано попаднах в обсега на нечие лично огнестрелно оръжие. За момент залитнах, но бронираният ми шлифер и подкожната броня спряха малокалибрените куршуми.
— По дяволите! — изкрещях културно и отново се скрих зад ъгъла, побеснял от гняв, но преди това успях да зърна за миг доста войнствено настроения рецепционист.
Прикриваше се, приведен зад огромното лъскаво бюро.
Дочух шум зад гърба си и когато се обърнах, видях към мен да се приближава на големи подскоци разкривената, килната на една страна фигура на Грегър, приготвил своя мъстител за стрелба.
— Не мислиш ли, че релсотрон е малко прекалено — казах му аз. После изкрещях на рецепциониста: — Хей, не искаме да те нараняваме. Затова просто си върви, става ли?
— А как мога да съм сигурен, че няма да ме застреляте, ако се опитам да си тръгна? — попита той.
— Нали още си жив! Оръжията ни са заредени с куршуми, които могат да пробият бюрото ти.
Грегър се разсмя. Последва нова поредица изстрели.
— По дяволите, ти си на една крачка от вратата! Бягай, мамка му! — изкрещях, но вместо отговор последваха още изстрели.
Какъв му беше проблемът на този тип? Грегър направи крачка към мен, приготвил своя релсотрон.
— Не го убивай — изсъсках му аз.
Той се показа зад ъгъла и отново се чу стрелба. Съдейки по рикошетите, някои от изстрелите улучиха Грегър. Струва ми се, че под кожата си имаше пластинки, които се втвърдяваха, щом върху тях попаднеше значителна кинетична сила. Гледката не беше особено приятна. Грегър се върна при мен.
— Да не се беше затъжил за това, някой да стреля по теб? — попитах.
Грегър ме погледна с израз, който трябваше да наподоби печал. Ами така де, човек трудно можеше да отгатне нещо по тези разкривени черти.
— Хей! — извиках аз на рецепциониста. — Какво правиш, по дяволите? Не виждаш ли, че имаш насреща си грамадно странно същество, въоръжено с релсотрон, защо продължаваш да стреляш по него? Какво си мислиш? Сваляй оръжието веднага или така ще те гръмне, че на мига ще престанеш да съществуваш! — Грегър ме погледна странно. — Какво ме гледаш? Цивилните обикновено реагират на подобни заплахи.
Не последва отговор, но впоследствие чух звука от нечии бягащи стъпки.
— Видя ли? Погледни зад ъгъла. Може пък да те гръмнат отново — предложих му аз.
Грегър ме изтика зад ъгъла. Въпреки всичките железни и пластмасови чаркове по мен, великанската му сила ме помести без грам усилие.
— Хей! Никак не е смешно, човече.
Но рецепционистът си беше отишъл. Пред бюрото му имаше голяма стъклена стена, от другата страна на която се намираше широка площадка с множество модерно обзаведени офиси. Хора в костюми гледаха към нас. Зад мен, от снимачното студио, чувах още викове.
— Пази вратата — казах на Грегър.
Той кимна.
Аз се върнах обратно в студиото. Заварих Балор, който държеше актьорите, жената с очите камери, двамата охранители и един младеж, който вероятно работеше нещо на пулта на горния етаж, да лежат по очи на пода. Беше насочил към тях своя комбиниран гранатомет/карабина. Въздъхнах.
— Нали се разбрахме, че могат да седнат на дивана? — попитах го аз.
— Какво ще ги правим? Можем да ги завържем на евентуалните слаби места за нападение — предложи той.
Погледнах чудовищните черти на огромния киборг амфибия.
— Можем — замислих се аз. — Но можем и да ги пуснем да си вървят, защото и без това вдигат много шум, а и не сме дошли да убиваме.
Балор ме погледна с отвращение и каза:
— Ако им отрежем езиците, няма да гъкнат.
След тези думи последваха писъци и ревове. Аз погледнах Балор. Наведох се към актрисата, която като че ли в най-голяма степен беше запазила самообладание. Лицето й ми се стори познато, но дали защото я бях виждал някога на екран, или защото си беше направила операция да прилича на красавицата на месеца, не можех да преценя.
— Сега ще ви пуснем — казах аз, възможно най-спокойно. Предполагам, че заради вида ми на ходещ труп и лицето, покрито с кървящи алени петна, едва ли можеха да бъдат успокоени. Но жената кимна. — Обаче има и друго. Охранителите, полицаите и вероятно военните ще искат да говорят с вас, чуваш ли ме? — Тя отново кимна. — Искам да им кажеш, че всички сме бивши войници от специалните части и сме готови да посрещнем нападението, но ако не ни закачат, сами ще се предадем, след като си свършим работата, разбра ли?