Тя кимна.
— Добре, чуйте ме всички. Ставайте и се махайте — казах им аз.
Някои от тях се нуждаеха от подканяне, но накрая всички се изнизаха. И зяпаха Грегър, докато минаваха покрай него.
Мораг и Езичника се намираха в студиото и бяха изпаднали в транс. Аз имах връзка с тях в мрежата, но още не бях активирал иконката. Гиби и Бък приготвяха инструментите си — Бък китарата, Гиби електрическото пиано — но освен това се включваха и към разни други джаджи. Предположих, че искат да свържат допълнително перкусии, бас, микс и предавател с медийния пулт. Мадж беше откраднал дистанционната връзка на жената с очите камери и се съсредоточаваше. Рану се появи от някаква врата на горното ниво над платформата.
— Какво е разположението? — попитах.
— Това, което виждаш, и още две площадки. На едната има снимачно студио и гримьорна, на другата се помещават администрацията, архивите и нещо, което прилича на зала за компютърен дизайн — всичките са опразнени — отвърна Рану.
Стори ми се, че беше отегчен.
— Обезопаси и останалите площадки — казах му аз.
Бившият гуркха кимна. Е, нямаше да бъдат безопасни, но поне можехме да се подготвим в максимална степен за неизбежното нападение. Върнах се обратно в приемната.
Заварих Грегър да се забавлява и да наднича през прозореца. Седеше на бюрото на рецепциониста.
— Какво видя? — попитах го.
— Двама от корпоративните охранители се показаха зад ъгъла преди малко, но като ме видяха, си плюха на петите — отвърна той.
— Човече, властта започва да те опиянява — казах и се усмихнах, но натиснах бутона за вратата на охраната, която започна да се плъзга надолу. — А изпрати ли „въшките“? — попитах отново.
Грегър кимна и ми препрати компютърна връзка към малките камери роботи, които беше пуснал навън. Стори ми се, че една от тях предаваше от вътрешността на конструирана като природен пейзаж част от голям търговски център. Зад ъгъла на медийния възел видях двете наемни ченгета, които трепереха от страх. Държаха пистолети и като че ли не спираха да бълват нещо в микрофоните си за връзка, но гласовете им не се чуваха. Засмях се — може би бяха решили, че Те са ни нападнали. Грегър започна да поставя датчици за движение и звук по вратата и външните стени, а аз пренасочих охранителните камери отвън и отвътре да прехвърлят изображенията директно върху моя вътрешен дисплей, като се погрижих да прекъсна връзката им с мрежата.
Мигащата иконка върху конзолата на бюрото на рецепциониста ми подсказа, че някой се опитваше да се свърже с медийния възел. Отворих връзката. Появи се нечие твърде охранено, нервно, обилно потящо се лице, което толкова очевидно приличаше на консултант по преговори за освобождаване на заложници с раздут хонорар, че едва можех да го гледам. Вероятно никога преди не му се беше налагало да се справя с толкова сериозна ситуация. Отвори устата си да проговори, но аз го изпреварих:
— Ще разговарям само с командира на спешния отряд, който ще изпратите. Ако до пет минути никой не се е свързал с мен, ще убия някой от заложниците.
Излъгах, разбира се, и веднага прекъснах връзката. Грегър ме погледна. Вдигнах рамене.
— Видя ми се задник.
Външните камери и скритите „въшки“ ми показаха местните охранители, които осигуряваха периметъра.
— Ти държиш ли нещата под контрол на това ниво? — казах и пренасочих връзките с приемната към моя дисплей.
Грегър кимна.
— И недей да убиваш никого. Ако не сме готови, ще спечелим достатъчно време за Мораг и Езичника, но след като приключат, край — и се отправих обратно към студиото.
— Ами Ролистън? — попита той.
Не можах да разгадая изкривените му черти. Замислих се за момент.
— Всяко правило си има изключения — това ми прозвуча твърде сурово дори и за мен самия.
— Няма да се оставя да ме хванат отново — отвърна Грегър зад гърба ми.
Аз спрях. Не бях мислил върху това. Понеже умирах, не бях се замислял какво щеше да стане с останалите, когато най-накрая неизбежно попаднат в ръцете на Ролистън и неговите копои. При положение че дотогава нещата не се променяха толкова, колкото ни се искаше. Погледнах през рамо уродливия вид, който бяха придали на моя приятел. Тогава разбрах, че той нямаше при кого да отиде. Никой нямаше да го приеме такъв, какъвто беше. Може би Те щяха, ако успеехме да се помирим с Тях, но след края на войната той никога нямаше да може да Ги приеме. Замислих се колко ли силно мразеше себе си.