Езичника спря да напява и нададе дивашки вик. Стовари тоягата си на пода; тя сякаш разцепи самия въздух и предизвика изригване на светлина, която озари невидимите въздушни духове, изобразяващи по-сложно устроените защитни програми на сондата, и те полетяха надолу. Светкавица пробягна от основата на тоягата на Езичника през кинотеатъра до кулата от вода. Баба Яга се къпеше в бледата неонова светлина и мълнии и се дръпна назад, когато изпратената от Езичника светкавица, кодът за активиране, достигна кутийката.
Видях как тя набъбна и се пропука. Под пукнатините и пролуките блесна ослепително ярка светлина. Но ето кое беше най-странното: не се намирах в мрежата; просто гледах, но по някакъв начин и го почувствах. Също като всички останали. Или пък може би чувствах всички останали, защото, повече или по-малко, сме свързани с комуникационната инфраструктура на човечеството. Накрая кутийката с пружинка се изду и се пръсна. Отвътре се показа аморфна маса от пипала и псевдоподи, каквито бях видял в съня си за първото ни нападение над Тях. Но не бяха черни, а направени от ярка бяла светлина и оцветени във всевъзможни цветове, и красиви. Пипалата се изстреляха във всички посоки, по-бързи и многобройни от възприятията на моя ум, във всички мислими посоки, дори и в немислимите.
Дочух смеха на Мораг и Езичника, а после Езичника се разрида. Не бях сигурен дали се случваше в мрежата, или тук при мен. Те не спираха да ми изпращат материали — видеа от целия подземен свят на информацията. Образът на Бог изникваше на всяка магистрала, шосе, улица, малка уличка и алея и във всеки сайт в мрежата. Виждах шокираните изражения на някои от по-добре изработените аватари. Шокът преминаваше в паника или страхопочитание. Зависеше от това, как искаха да погледнат на Бог. Видях как информационното отражение на нашия свят стана ярко осветено.
След това последва ответна реакция. От всяка сонда, аналитична програма, комуникационна програма и разбира се, от задължителните програми за нападение. От изолирани паникьосани аватари до съгласувани нападения от правителства и корпорации. Предполагам, че беше съвсем естествено. В края на краищата залогът за тези хора беше доста голям, а някой току-що беше извършил посегателство спрямо дълбоките устои на техните системи. Сега всичките им тайни ставаха обществено достояние. Въпреки това постъпката им ми се струваше коварна и някак си дребнава. Сякаш пчели се опитваха да ужилят планина. Едва тогава се замислих дали бизнесът можеше да продължи да функционира по познатия ни начин, а също и правителството, и обществото. Вероятно използваха програмите за нападение за самозащита, но и това ми се стори проява на невежество и бруталност. Започвах да мисля, че бях прекарал твърде много време в близост до Езичника и се превръщах във вярващ.
И в този миг върху всички дисплеи по света — от единичните камери върху главите до гигантските холографски изображения, които се прожектираха в небето — цъфна ухилената, пиянска, напушена физиономия на Мадж. А също и върху екраните в апартаментите и върху огромните екрани, монтирани върху рекламни цепелини. Образът му сигурно светеше и от екраните, закрепени отстрани на камионите на Вуду сектата на Големия Неон. По някакъв начин знаех, че Татенцето танцуваше върху някой от тях. Мадж приличаше на великан на фона на всички сонди, а чертите му се взираха над саваната, океана, джунглата и планините. От бедняшките коптори до тузарските търговски центрове, от стените на офисите на големите корпорации до извънградските имения на свръхбогаташите, от класните стаи до кабинетите на правителствата. Вече беше достигнал до орбиталните станции, и много скоро щеше да стигне до Луната, после до Марс, след това до Пояса и още по-далече в Космоса. Просякът, престъпникът, войникът, работникът, фирменият служител, офицерът, бизнесменът, министърът, президентите: всички гледаха ухилената физиономия на Мадж. Той беше вестителят на Бог, или пък беше обратното. Разсмях се, но смехът много бързо се превърна в раздираща кашлица и изплюх кръв.
В съзнанието си виждах пазача от парка и неговата приятелка в апартамента им до Фери Роуд. Маклайн и Уродливите, които гледаха на платформите. Бегълците от луксозните предградия на Хъл, кроткото семейство, което управляваше шлеповете край Фостъртън, Ривид в неговата шейна незнайно къде, тълпи от притихнали пирати на „Таймс Скуеър“, замръзналият неподвижно Подвижен град, с изключение на Татенцето, който танцува, покачил се върху камиона, както и всички, намиращи се на тази сонда — от Далечна Атлантида до гарите на маглевите дълбоко в недрата на нашия свят.