Погледнах нагоре и видях стрелеца, който преди това се беше хвърлил зад бара, да скимти и да притиска ранения си крак, чието бедро бе наполовина обгорено от стрелбата на сляпо от монтирания на рамото ми лазер. Придвижих се по-скоро по инстинкт и подтикван от изострените си рефлекси, оставих мастодонта на пода, като изпънах свития юмрук на дясната си метална ръка. Четирите остриета се показаха от укритията зад кокалчетата на пръстите. Те се врязаха в темето на ранения мъж и се забиха навътре с такава сила, че чертите на лицето му се изкривиха. Извадих остриетата и отвътре зашуртяха кръв, кости и сиво мозъчно вещество, а аз отново сграбчих револвера.
Превключих от обикновено зрение на термография и огледах бара, за да видя кой продължаваше да стреля по мен. Видях оранжевото пламъче от дулото на оръжие на масата, на която седеше фирменият служител. Неговите охранители явно бяха решили, че съм заплаха за работодателя им. Червеният лъч на лазера притъпи термографското ми зрение в мига, в който изпратих изгарящия тънък сноп през бара право в главата на високопоставения чиновник. Стрелбата спря.
— Сега вече вашият човек е в безопасност — изкрещях ядно. — Що не си гледате работата!
Не последва стрелба в отговор. Топлинните образи на бодигардовете на фирмения служител ми показаха, че са се изпокрили, а пистолетите им изстиваха.
Изправих се. В долния край на тезгяха барманът ме гледаше. Посочи с глава в посока на малката стълбичка към мостика. Сред цялата шумотевица успях да отгранича кънтенето на ботуши по металните стъпала. Все още не бях спокоен, защото не знаех къде се намира единственият останал жив от бодигардовете на Макфърлейн. Беше успял да ми се изплъзне.
Направих се, че не чувам дивашкия рев от немощния, но пък много на мода през последната година автоматичен пистолет на Макфърлейн. Докато се придвижвах към вратата с помощта на термографията, изведнъж станах свидетел на масовото упадъчно разгонване. Контейнерите излъчваха животинска похот в лятната нощ. Аз обаче имах много по-важни дела, тъй като по стълбите вече топуркаха пристигащите подкрепления. Изкачих се най-горе и започнах да стрелям надолу по тях с револвера и лазера. Стрелях бързо, но точно благодарение на връзките с компютъра. С един куршум повалях двама — целех се в предния, но улучвах и този зад него. През цялото време монтираният на рамото ми лазер проникваше през контейнерите, за да ликвидира онези от охраната, които бяха решили, че снайперистката стрелба е по-безопасна за тях. Около мен се пръскаха стъкла и няколко куршума се удариха в шлифера ми, разкъсаха го и почувствах болката от рикошета в моята кожа.
Пукотевицата утихна и аз се скрих зад една от стените, а двете ми оръжия висяха прегрели и празни. Бързината и силата на ритника, който напомпаният и надрусан гард стовари върху половината ми лице, бяха достатъчни да ме завъртят. Беше си чиста аматьорщина от моя страна да позволя подобно нещо. След това обаче мъжът допусна грешка. Не се възползва от предимството си.
Опитах се да отстраня пищенето в ушите и вдигнах поглед към противника си. Последният оцелял бодигард на Макфърлейн носеше много скъп костюм, който беше достатъчно голям, за да му позволи да се движи. Нямаше и един косъм върху гладко лъснатото му теме. От двете му ключици се подаваха части от татуировки. Движенията му говореха, че са плод на най-качествено програмиране, пък и него определено си го биваше. Пружинираше с лекота върху възглавничките на ходилата и държеше ръцете си лениво отпред в отбранителна позиция. Това беше образцовият боец на Макфърлейн, неговият майстор на бойните изкуства, с когото можеше да се изфука, мъжът с най-добрите реакции, мускули и умения, които улицата можеше да предложи.
— Ела да се бием по мъжки — извика любимият бияч на Макфърлейн.
Какво да се прави, традиция… Нямаше никакво значение, че и двамата владеехме сръчности, развити първоначално в Далечния изток, сега се намирахме в Дънди. Трябваше да го застрелям, но огледах касапницата, която бях предизвикал, при това сам-самичък, без ничия помощ. Усетих тръпката. Оставих пистолетите в кобурите. Опиянението от боя ме доведе до глупостта да се почувствам непобедим. Лазерът на рамото ми се прибра обратно.
Боецът се усмихна и ме замери с нещо още щом се размърдах, нали беше напомпан почти толкова добре, колкото и аз. Запалката ме цапна и аз избухнах в пламъци, заради цялата евтина пиячка, с която бях залян. Жестоко се лъжеше, ако си мислеше, че това ще ме спре. Щях да усетя болката чак когато забавя темпото. Когато тръгнах към противника, на вътрешния ми дисплей се появиха червени предупредителни знаци. Горилата замахна към мен с юмрук. Аз успях да се завъртя и избегнах удара.