Едно от нещата, които бях научил по време на престоя си в Специалните части на ВВС, бе никога да не прибягвам до удари с краката при сериозен бой. Ритниците са твърде бавни и всеки, който бе наясно с пораженията от тях, щеше да те свали на земята, преди да успееш да го докоснеш с крак. Майка ми обаче ме беше откърмила с тайландското бойно изкуство муай тай, а и бях здраво напомпан, ядосан и целият в пламъци.
Завъртях се и го изритах в основата на тила. Ударът го зашемети, а огнените езици го принудиха да отстъпи назад. Тогава го ритнах още веднъж отстрани, в тялото, и той отново отстъпи. Успях да парирам контраудара му, като някъде дълбоко в мен осъзнавах, че вече и косата ми се е подпалила. Подскочих във въздуха и горящото ми коляно изтряска майстора на бойните изкуства под брадичката. Той политна назад и докато още бе във въздуха, протегнах крака си и го изритах в гърдите.
Когато стъпих на земята, скъсих дистанцията и с лакът го ръгнах в главата — първо от едната, а после от другата страна. Той се опита да се съвземе и да ме ритне, но аз го изпреварих, блокирах движението му и го сритах в коляното. То изхрущя и той падна на земята. Докато се опитваше да се изправи, стоварих още един ритник, този път върху гръдната му кост, при което онзи се превъртя. Пронизах го с нокти в гърдите и те излязоха от другата страна и се забиха в пода.
Изправих се. Въпреки отслабените нервни реакции и вътрешните болкоуспокояващи, пламъците започваха да стават все по-горещи. Пяната на пожарогасителя ми дойде като манна небесна. Барманът остави металния цилиндър отново зад бара. Върху плота лежеше мръсна чаша, пълна със същата гадна мътилка, която бях гаврътнал одеве. Вдигнах чашата, пресуших я и направих отвратена гримаса.
Шлиферът ми беше почернял, но не беше сериозно. Дънките ми почти не ставаха за нищо, а кожата ми бе изгорена до защитната броня върху задната част на краката ми. Лявата ми ръка до китката и по-голямата част от лицето ми също бяха обгорени. Косата ми беше опърлена и падаше на кичури. Именно с това изгоряло лице се представих пред Макфърлейн, докато бавно презареждах пистолетите си. Постоянните клиенти и курвите, които бяха останали в бара, бяха залегнали и кротуваха, докато минавах покрай тях. Някои цивреха, но повечето бяха свикнали с подобни гледки.
Застанах над Макфърлейн, докато от мен все още бавно се надигаха струйки дим. С едната си ръка Макфърлейн държеше като щит пред себе си едното от момичетата, което не беше успяло да избяга, а с другата стискаше лъскавия пистолет. Сводникът лежеше между масата и канапето, на което беше седял. Не за първи път се зачудих как хора като него успяват да контролират психопатите, които работят за тях. Издърпах един стол и седнах, запалих цигара, а огънчето й озари обезобразеното ми лице. Макфърлейн напрегнато се опитваше да намери начин да се измъкне.
— Напомпан си с незаконни програми. Този път си отишъл твърде далече. Ще те убият като едното нищо, така да знаеш, ще те очистят. Хората от Отдела за компютърна сигурност и тактика ще довтасат всеки момент.
— Аз си върша работата. Пусни я — казах аз, като имах предвид ужасеното младо момиче.
Макфърлейн се хвана за думите ми и опря пистолета в слепоочието й.
— Да бе, как не. Изчезвай, преди да съм я убил.
— Да, рицарската чест е все още жива в Дънди — присмях му се аз.
Макфърлейн, изглежда, не ме разбра. Изпуснах въздишка и впих погледа си в неговия. Чувал съм, че черните лещи имат свойството да карат притежателя им да изглежда като коравосърдечно чудовище. Ефект, който вероятно се подсилваше от обгорената ми физиономия. Насочих мастодонта към двете тела на пода и казах:
— Приеми факта, че ще умреш, защото заради теб загинаха много по-достойни мъже. Не ми пука за смъртта на непознати. На мен и бездруго нейният живот ми изглежда пропилян, така че ти решаваш дали да завлечеш със себе си и нея.
Момичето се разплака и се затресе от сърцераздирателни ридания. Макфърлейн се замисли над думите ми. Пусна момичето, а то изпълзя настрани. Вероятно това беше единственото добро дело в живота на сводника.
— Къде е? — попитах го.