Мораг ме погледна, сигурно ме беше чула.
— Те идват — каза Кат по линията за свръзка.
Щеше да извади късмет, ако Ролистън не я убие. Кронин беше само за отклоняване на вниманието.
— „И запази словото Ми и се не отрече от името Ми“ — каза Бог, довършвайки цитата вместо Кронин.
Бум.
28.
На път за Сириус
Защо мразя Ролистън.
Цял живот този гадняр беше вършил само злини, но беше ясно, че те бяха част от работата му. Не го харесвах, нямах нищо против да умре, но не го мразех истински, може би защото самият аз бях дяволски щастлив, че все още не съм умрял. Мисълта за отмъщение, задето ни беше оставил на онова място, беше далечна и неосъществима мечта.
Извадихте голям късмет, че ни прибраха. Някакъв конгоански спасителен отряд, който извършваше последната си мисия. Издирваха оцелели от техните специални части, но попаднаха на нас. Когато ни евакуираха, имах чувството, че бяхме последната бойна совалка, която напусна Голямо куче 4. Небето се озари от наземната стрелба по нашата флотилия, която вече се намираше в далечна орбита. Беше красиво и някак нереално. Отстрани сигурно сме приличали на ходещи трупове. Мадж и моя милост просто гледахме с празни погледи, докато парамедиците на нашите спасители превързваха раните ни. Струва ми се, че дори не им благодарихме.
„Санта Мария“ беше товарен кораб отпреди войната, произведен в корабостроителниците на Далечна Бразилия. Кораб с цивилно предназначение, който беше преминал на постоянна военна служба. Ставаше дума главно за превоз на оборудване и боеприпаси, както и за извозване на ранени войници или личен състав обратно кът Земята. Мразехме тези кораби, защото трюмовете им представляваха самостоятелни модули, със собствени животоподдържащи системи, които бяха напълно отделени от останалата част и построени от предложилия най-ниската цена изпълнител. С други думи, това беше затвор с тънки, студени стени, които ни деляха от безвъздушното пространство.
Хората, които се връщаха на Земята, бяха събрани от кол и въже, оцелели по един или друг начин. Не пътувахме в компанията на своите бойни отряди. Тук не се зачиташе военната йерархия. Единствените представители на официалната власт бяха двама военни полицаи. Те си седяха в бронирана кабинка, защото рискуваха да бъдат убити, ако се покажат навън. Никой не харесваше военната полиция, нито властите, които представляваше. Нашите военни полицаи бяха янки.
Тъй като никой не ни контролираше, много скоро Дарвиновата теория за естествения отбор заработи с пълна сила. Набелязваха се жертви, уреждаха се сметки, разпределяха се местата в хранителната верига и се очертаваха територии. Имаше хора от всякакви националности, но предимно от развиващите се страни — британци, французи и американци. На конгоанските части не им се налагаше да прибягват до услугите на осемдесетгодишни корита, за да върнат хората си у дома. Като численост янките превъзхождаха всички останали, но страдаха от тежко вътрешно разделение.
Освен това на този кораб имаше необичайно високо струпване на войници от специалните части. Това щеше да затрудни в голяма степен борбата ни за установяване на място в хранителната верига. Пиячката и дрогата щяха да стигнат за два, най-много три дни; след това щяха да останат само дажбите ром, които никога не бяха достатъчно големи. Така че започнах да се оглеждам за жертва. Това щеше да бъде предупреждение към останалите; заявяване на желанието ми да бъда оставен на мира. Не исках да ставам бащица, отстъпвах това звание на онези, които напираха да си го присвоят, обаче исках да дам съвсем ясно да се разбере, че не беше безопасно да се закачат с мен. Така или иначе, жертвата трябваше да бъде някой задник, който не си затваряше устата, но имаше достатъчно мускули и сили да тормози другите. Трябваше да е мъж, нямаше друг начин. Избрах някакъв тип от Втори парашутно-десантен полк, който беше на ръба на киберпсихозата. Убих го за бутилка уиски. А то дори не беше добро. Е, поне предупредих останалите. Щяхме да пътуваме цели осем дни.
Мадж си запълваше времето по свой си начин; аз си седях на койката и се наливах. Обръщах твърде малко внимание на ставащото около мен и изобщо не разсъждавах. Спомням си само гнева и вцепенението. Странното състояние на липса на чувства. С Мадж водехме разговори, но говореше предимно той, пък и нищо не си спомням от тях. Мадж дори трябваше да ме кара насила да се грижа за раните си.