29.
Атлантида
Най-напред усетих скоростта. Съвсем не беше за пренебрегване. И не се опитваха да спасяват никого. Ами искаха да избият всички ни. Или поне на мен така ми се струваше.
Бък и Гиби най-сетне бяха престанали да свирят и бяха сграбчили оръжията си, с лица към входа на пристанището. Бяха заложили мини — сюрпризи за корабите, но това нямаше да се окаже кой знае какво препятствие за Сивата дама.
Мадж държеше своя калашников и ни прикриваше. Аз бях опрял карабината на рамото си и бавно се придвижвах, приведен напред, към Мораг и Езичника. Вратата към охраната отвън се взриви и полетя към нас, а свръхналягането от експлозията ме изхвърли във въздуха. Грегър успя да се задържи на крака някак и вдигна на рамото си своя релсотрон „Мъстител“. Тъкмо понечих да се изправя, и те започнаха да стрелят с автоматични гранатомети. Не съм сигурен, че и по време на войната бях виждал да се изстрелват толкова много гранати наведнъж. Използваха заслепяващи гранати, електромагнитни заряди и многоспектърни гранати, които изпускаха горещ дим.
Всички освен Мораг притежавахме защита срещу ярка светлина и имахме заглушители. Когато светлината е прекалено ослепителна, а шумът твърде силен, нищо не може да помогне, а случаят беше точно такъв. Мораг моментално ослепя и оглуша. Горещият дим попречи на термографите ни и замъгли специалното ни зрение, докато лещите се опитваха да го възстановят. Теоретично погледнато, би следвало димът да попречи и на врага. Да, теоретично погледнато.
Някои от нещата помнех, останалото успяхме да възстановим впоследствие. Чух как Грегър започна да стреля с релсотрона, докато аз отчаяно чаках да ми се върне зрението. Зад мен нещо избухна и вратата към въздушния шлюз се отвори. Дотук добре — поне Балор беше там.
Зрението ми се възстанови и видях изпълнената с горещ дим стая. Успях да различа разкривения силует на Грегър. Заглушителите ми успяха да подавят пронизителния свръхзвуков писък при всяко попадение на светкавичните изстрели. Не виждах срещу кого стреля. Обаче Рану виждаше. Той стреля два пъти с гранатомета си към фоайето, преди да се извърне и да започне да обстрелва вратата към пристанището.
Продължавах да търся мишена сред дима, но зрението и слухът ми не се бяха възстановили напълно. Чух Мадж, Бък и Гиби да стрелят в посока на пристанището; за момента никой не им отвръщаше. От дима пред мен изникна Ролистън. Видях ярката ослепителна светлина на неговото плазмено оръжие. Той се олюля и спря. Умът ми не успяваше да смели информацията и аз направих нещо, което ми се беше случило един-единствен път в живота, при първото ми сражение — замръзнах на място. Грегър и Ролистън взаимно се стреляха. Грегър го засипваше с откос след откос с релсотрона, а майорът му отвръщаше със същото с плазменото си оръжие. Виждах очертанията на парченцата плът, които хвърчаха от тях, но и двамата успяваха да се задържат на краката си.
Езичника ме засрами с бойните си умения. Той изникна от едната ми страна, с лазерната карабина на рамо и започна да стреля по Ролистън. Аз изправих моята и най-сетне успях да стрелям. Грегър падна на земята. Отново замръзнах. Ролистън се промъкна доста бързичко сред мъглата, но той беше много по-здраво напомпан от мен. Стреляше с плазменото оръжие, без да спира, но се целеше отвъд нас. Зад мен някой извика от болка.
— Раниха Балор! — изкрещя Мадж.
В този миг бях готов да се откажа, за малко да насоча оръжието срещу себе си. Ролистън беше обезвредил като на шега двама от най-добрите ни бойци.
Ролистън си избра друга цел. Не чух нищо, затова предположих, че е стрелял със своя „Призрак“. По-късно щях да науча, че беше изстрелял три кратки откоса в лицето на Рану. Той извика, падна назад и се удари в стената, а по-голямата част от лицето му я нямаше.
Едва тогава Джоузефин напомни за себе си. По-късно Мадж ми показа записа. Бък беше застанал прекалено близо до вратата към пристанището — груба грешка, но той беше пилот, откъде можеше да знае. Джоузефин беше припълзяла към него. Като торнадо сред дима, което човек можеше да забележи само ако много силно се напрегне. Беше изритала пушката от ръката му, пречупвайки я на две. От силата на удара той беше полетял във въздуха и се беше ударил в стената.
Джоузефин все още е ниско наведена, обаче рита Мадж в коляното; неговата високоскоростна, скъпо струваща протеза се скършва като клонка. Той пада на земята, но успява да изстреля един откос в нея, обаче тя вече е изчезнала. От смущенията във въздуха става ясно, че тя налага с юмруци Бък, който се опитва да се изправи. Ръката й е окървавена, но аз виждам само юмрука, насочен към лицето му — напред-назад, напред-назад. Пръстите й успяват да пробият кожната броня и се забиват в мозъка му. Едва тогава й хрумва да извади лазерната си карабина и да я насочи за стрелба.