Спинкс засече възвишението и като натисна газта, прескочи окопа с лендроувъра. Някога подобни неща ни забавляваха. Във въздуха под нас видях Мадж, който стреляше от рова. Посипахме го с кал, нещо, което преди години със сигурност ни гарантираше хапливи подмятания от негова страна. Почти не усетих удара от стоварването на лендроувъра върху земята, но гумите продължиха да се въртят и забуксуваха в калта в опит да се измъкнем, от нея.
— Уокър — предупредих тихичко, докато се плъзнахме покрай друг танк.
Спинкс не даде знак, че ме е чул, но лендроувърът вече препускаше в друга посока. Право към един от Техните танкове.
— Няма да успеем да издрапаме от калта — промърморих, най-вече на себе си.
Само че Спинкс се беше понесъл в атака. Към нас полетяха куршуми. Нещо ме удари по каската. Помислих, че са ме уцелили, но се оказа, че Грегър ме беше цапардосал по главата, докато разгъваше тежкото плазмено оръдие и заемаше позиция на дъното на лендроувъра.
— Залегни! — изкомандва той.
Добре, че го стори, иначе едва ли щях да проявя инстинкт за самосъхранение. Под прикритието на танка екранопланите им дърпаха и нас, и лендроувъра надолу. Въздушната струя приличаше на топъл вятър. Чух как нещо се отцепи от кабината и се озовахме от другата страна на рова. В последния момент видях, че ще се блъснем във втория уокър.
Спинкс приклещи краката му с предницата на лендроувъра. Заковахме на място, а в това време той откъсна краката на уокъра. Успях да зърна Грегър, който се измъкваше навън. Огледах се и видях, че кабината е затисната от бойна машина на извънземните, която размяташе пипалата си във въздуха. Стори ми се, че части от нея са се впили в остатъците от Спинкс. Извиващите се пипала подмятаха наоколо парченца от него. Опитах се да проявя съчувствие към моя приятел и боен другар, но от него нямаше и помен.
Чух виковете на останалите от отряда. Успях да изпълзя от лендроувъра, но изведнъж се спрях. Бях забравил да взема леката картечница. Обърнах се и се върнах да прибера оръжието. Последва нова престрелка. Уокърът се опитваше да се изправи. Цяло чудо бе, че не ми откъсна главата с някое от пипалата. Стиснах картечницата. Чипът се свърза с датчика върху дланта ми и върху вътрешния ми екран се показа мерникът. Като че ли чух собствения си крясък. Цевта на картечницата избълва оранжев пламък, който затрепка, но не угасна нито за миг, сякаш щеше да продължи цяла вечност. Черупката на уокъра бързо се разпадаше, докато изстрелвах по нея откос след откос.
Сложих заглушителите и всичко утихна. Грегър беше до мен, държеше релсотрона високо върху въртящата се поставка и обстрелваше уокъра. Искрата от дулото на картечницата угасна. Разбрах, че съм изпразнил целия пълнител. Бях изстрелял двеста куршума в уокъра. Почувствах нечия силна, напомпана киберръка да ме сграбчва за рамото и да ме издърпва. Грегър. Откъде черпеше тази нечовешка мощ и как успяваше всеки път да ме избави от неприятностите?
Мадж беше пред мен. Тикнаха ме на седалката зад пилота на подскачащия разузнавателен хеликоптер. Зад гърба си чух звука от експлозията на свръхнагорещен въздух. Водородни пелети, нагрети до състояние на плазма, се стоварваха една след друга върху уокъра, а в това време от другия лендроувър Бибс стреляше с тежкото плазмено оръдие. Почти не усещах движение, докато летяхме из калната местност.
— Къде е шибаната артилерия? Къде е шибаното въздушно подкрепление? — крещеше Мадж и в гласа си беше събрал повече яд, отколкото аз бях способен да натрупам, но той винаги вземаше по-качествена дрога.
И двамата знаехме отговора. С нас беше свършено. Голямо куче 4 и останалата част от системата на Сириус бяха Техни. Само се молех Те да ни позволят да се доберем до някое място, откъдето щяха да ни евакуират.
1.
Дънди
Изтръгнах се от ноктите на съня с вик. Кокалчетата на пръстите ме боляха там, където бях опитвал да пусна остриетата. Прокарах пръсти по кръглите ключалки за оръжията, оставени ми по изключение заради моите способности и с позволението да се прибера у дома след вярна служба на род и родина. Право, което бях извоювал с кръв и вакуум.
Благодарение на имплантираните в тялото ми възстановителни системи контузиите от снощния бой оставаха далечен спомен. За сетен път се почудих защо обаче въпросните системи не можеха да ми помогнат да се справя с нажеженото до бяло пулсиращо острие на болката от обезводняването. Тя сякаш водеше самостоятелен живот зад черните поляризирани лещи, заместили очите ми. Как беше възможно хората да са способни да изобретят тонове сложни машинарии, с които да пътуват из Космоса, а да не могат да открият лек за махмурлука? Това беше поредният погрешно определен приоритет на обществото ни.